Още един език, на който да говориш

Възможността да усетиш и дървото и глината е още един език, на който да говориш
Разговаряме с художника Георги Димитров в навечерието на 12 декември – Деня на св. Спиридон Тримитунтски, който се чества като празник на еснафските гилдии, но е по-познат като Ден на грънчарите и казанджиите. Намираме се в ателието по керамика в двора на Калинчева къща, което е подходящ «декор» за нашия разговор. Още в началото разбирам, че думи, като «занаят», «изкуство», «творец» са чужди на душевността на художника, завършил Художествената академия с дърворезба. Нещо повече, с присъщата си скромност и деликатност, Георги Димитров споделя и притеснението си от факта, че думите му могат да прозвучат високомерно за онези, които остават извън «кухнята на нещата»… А аз за пореден път осъзнавам, че хора, като него не са за тоя свят.
– Доколкото знам ателието по керамика съществува от три години.
– Да, а една от тях мина в ремонти. Процесът на дооборудване продължава и сега, като някои от нещата сам си ги правя. Ателието е собственост на Общината, а аз имам грижата да го организирам и поддържам. Проблемът, за който ме предупреждаваха колеги, бе, че ще ми трябват доста години, за да започна да разбирам тази работа. Имах нещо като коз, че преди съм работил с гипс в ателието на скулптор. А и, за да направиш нещо от дърво, често се налага да го провериш с глина. Идеята за ателието беше на художника Пламен Пенев. Преди известно време той ми предложи да му помагам. Така, че тръгнах на база на неговия старт. Когато дойде моментът да се сключи договора с Общината, той вече се беше оттеглил. Давах си сметка за голямата отговорност, която поемам и знаех, че първите резултати няма да ми дойдат тутакси. И съм много благодарен, че ми удължиха договора за наем от три на пет години, за да мога аз самия да се огледам в резултата.
– Сам ли се учиш на занаята?
– Уча се по трудния начин, на принципа «проба-грешка», защото посоката, която избирам, е това, което ми е най-близко и няма общо с вече готовата технология и изделията, които работи някой колега. Всъщност, грънчарството е въртенето на колело и това е само една от техниките за правене на керамика, има още 7-8, всяка от които е много специфична. Нещо повече, грънчарството те ограничава във въртеливото движение на колелото, което е много стеснена ниша. Въпрос на голяма рутина е това – хващаш технологията и оттам-нататък – не се мисли.
– Има ли керамиката корени в Трявна?
– По никакъв начин. На няколко пъти са се опитвали да присаждат. Аз така и приех това начинание и не мога да си позволя да гледам на него, като на нещо, което правя между другото. Продължавам да работя дърво, но това си е част от работата. Ясно си давам сметка, че това място тук ползва не само мен, но и колеги, които биха искали да пекат свои неща. Но, все още ми е нужно време да доведа работите до там, че да мога да изляза на чаршията.
– Предполагам, че дърворезбата и керамиката заемат еднакво място в сърцето ти?
– Съчетанието на повече от едно умения ти дава повече възможности. Изведнъж навлизаш в една територия, която ти се разкрива като неразорани ниви, едни плодородни места, в които никой още не е стъпил. Много е забавно, но не е доходно… И е трудна работа, защото всеки материал е много специфичен. А възможността да усетиш и единия и другия – и дървото и глината е още един език, на който да говориш. И, когато се опиташ от двете да направиш контакт вътре в една работа – играта става безкрайна. При мен проблема е, че все още ги разграничавам, но се опитвам да ги слея.
– Керамиката позволява тиражиране. В този смисъл, как гледаш на комерсиалното в изкуството и би ли «преглътнал» принципите си, ако е въпрос на оцеляване?
– Самото ми идване на това място, предполага някакъв вид работа, която е свързана с продажба. Въпреки че, съдове, съдове – но и в тях можеш да намериш нещо. Например, асиметричната форма е една безкрайна игра с материал, форма и пространство и, ако стане една балансирана и добре издържна форма… ето това е, което ме тегли. И понеже трябва все някакъв приход да има, на този етап съм благодарен на баща ми, който ме подкрепя финансово. Още в началото бях наясно, че през времето на ученичество ще бъде така. Подрязвам си желанията в една или в друга посока, за да мога да се събера в това, което най-много желая. Колкото до комерсиалното – то това е друга нагласа, друг начин на мислене. Моето уважение, когато не се натрапва. А и винаги съм смятал, че сериозната работа в живопистта, скулптората е елитарна работа. Това е един кръг от хора, които не са непременно богати, но са с тази чувствителност, с която могат да усетят и разберат за какво става дума. И това е сладката работа на художника, че може да има един контакт без думи, без лични познанства с човека от среща. Давам си сметка, че тези асиметрични формички, с които си играя са трън в окото на много хора, които вървят по тази улица. Те не искат да виждат ваза, която има различна форма от онази, която вече са възприели. И когато някой човек с различен усет го придърпат нещата, вече става един контакт, който казва: «Да, има смисъл». И това ми носи огромна емоция. Такива хора са малцинство. Но аз съм тръгнал срещу течението. За мен то е естествено движение. Опасявам се обаче, че мислите ми тръгват в една посока, която ме плаши, тъй като думите ми не винаги могат да бъдат разбрани от хора, които са извън кухнята на нещата. И отстрани това може да изглежда като някакво високомерие, което също ме плаши. Усетил съм го като отношение към себе си при все, че не го търся. И се плаша да усещам това нещо. Истината е, че когато започвах нямах идея, че ще правя съдова керамика, но и там има формоизграждане, което ти позволява неща, които те вълнуват да им намериш приложението и в това. Така, че аз си намирам посоката и в тая работа. А и това преживяване в момента на правенето, е нещо, което трудно може да се опише.
Галина ИВАНОВА
2009