Tagged: приятелство

Сърцедаряване

„От болката на един ще ни заболи всички.
От радостта на един ще се усмихнем всички.“

БЛАГОДАРИМ ти за твоето СЪРЦЕРАЗДАВАНЕ, Графе!
ПОКЛОН!
С признателност и обич, от твоите ученици и твои съученици в житейските пътища – 
от първото ти училище в Трявна
В памет на един дядо в Нета

Advertisements

Защо Пол не ги разбира тези работи

— Нали не сте маркетингова фирма?

Ако сега имаше някой от секретна секция, отдавна да съм мъртъв продавач на оръжие. Тя ме гледаше, не беше обезпокоена. Беше интуитивна и бързо се ориентираше в обстановката, след което търсеше и намираше решение, погледна ме и се засмя. Усмивката й беше хубава, ако го беше направила по-рано, сигурно бих й разказал всичко и за любовниците си.

— Жената, с която разговаряхте преди малко нали не е вашата съпруга, а любовница?


— Това птиче никога няма да пее. Както казва Пол, само ако света се оправи. Светът никога няма да се оправи, знам това, и на мен също не ми харесва.

То никога няма да пее, защото е от такъв вид, Пол не ги разбира тези работи. Ти си го намерил в калта, но когато крилото му оздравее и отново полети, ще видиш, че пак ще падне в калта, това е неговият свят. Попадне ли веднъж в калта, ще падне пак, такива са законите на природата.

— Какво ти става днес, какво правеше с онова птиче?

— Нищо особено, исках само да го науча да пее — отвърна ми той.

— … сестра ми казва, че това птиче не може да пее и каквото и да правя отново ще падне в калта. Не умее да пее, защото света не му позволява, за това пее в песента си Пол.

— Ти откога имаш сестра? — попитах хладно аз.

— От днес — отвърна сериозно той и май не се майтапеше.

Комуникацията – богатство и изпитание (2)

Записаното днес е за извънредните ми премеждия, свързани с неизвестностите на човешкия мозък и ходенето по болници, този път от село до Ямбол.
Тази сутрин изпратих съобщение на снаха ми. Има още

Потресаващата илюзия

Потресаващата илюзия е

Всяка взаимна привързаност между мъж и жена започва с потресаващата илюзия, че мислят по еднакъв начин за света.

Източник за рамката: kru4inka.ru/post388570641/

Неуморен

Във вторник изпратиха Данчо.

R.I.P. за изумителната личност, която имах късмета да съм срещала в живота си.

В паметта ми това е човекът (след майка), към когото съм се обръщала мислено най-често за съвет и оценка.
Той нямаше умора да работи като хала, да отговаря на въпроси, да спори и да убеждава, да се пали и да приема различните. Да ограмотява, да обяснява, да доказва, да се радва на красотата, на хармонията, на законите на Природата. Да търси без изтощение и без оплакване – вечно да изследва и да майстори, да изобретява и да ремонтира с една и съща огромна и неизтощима енергия на откривател.

Отиде си най-талантливият доктор Охболи на компютрите.

Никога не се оплака, не каза, че няма време, не се показа уморен и не отложи нито едно питане, нито един проблем, с който съм му губила времето през дългото ни познанство.

Дълго – от есента на 1988 година насам.
И как нито веднъж не изпълних заканата си да отида при Данчо с микрофон. Поне да имах запис на един от разговорите му. Не че щеше да е излишно и видео. Все отлагах за следващия път.
Толкова пропуснати въпроси и неизвестни отговори имахме, Данчо. Много за кратко всъщност е било всичко, което сме преживели заедно в студентските си години и след това – паралелно, всеки по пътя си. Много кратко, ужасно кратко!

Тъга, скръб, болка… и още нямам вариант да го приема.
Какво той би искал сега от нас?

От нас – по-глупавичките, по-неуките, по-недосетливите? Защо ни остави да се чудим?
Талантливите и надарени с бърза мисъл хора невинаги са щедри към останалите.

А Данчо беше. И ни търпеше. Не само мене. Ние дори не знаем колко огромна напаст сме били, не сме се познавали и не сме се броили колко му се товарим на гърба, да ни пренесе през нашите дребнави и дребни проблеми и проблемчета.

И най-големите си резили съм му разказвала, и пак не се отказа от приятелството ни.
С нищо не заслужавах това.
С нищо не компенсирах щедростта и добротата му.
Надали е имало как. Сега – още по-малко.