Tagged: поезия

Само през юни!

И така, срещата ми с книгата на Мария Донева се случи точно на девети юни.
Беше дъждовно. Бягах насам-натам, имам още да пиша, не е както всеки петък, но си е петъчно бягане плюс добавки. Плюс дъжд. Студено и мрачно. А може би не много студено. Щом се опитах да задържа седемнайсетгодишното си момче на открития щанд с книги и да си дадем време да почакаме дамата, която отговаря за изданията на „Жанет 45“. Доста почакахме. Ала тя се забави повече. И не я дочакахме. Купихме си по една любовна книга с посредничеството на другите продавачи. На Боби книгата е с въпросително заглавие: „Защо обичаме жените“, 2006 г.
Аз тоолкова отдавна не съм посещавала блога на Мария Донева, че с много голяма увереност очаквах да видя наредена нова нейна книга на щанда.
Сигурно са били затрупани някъде книгите ѝ, няма значение. Най-открая се виждаше един кашон с всякакви размери и дебелини книги. Нали почакахме достатъчно търпеливо, като надойдоха още хора, смело се разрових в кашона. Видях няколко заглавия на Мария Донева. Поне две ги нямам още. Ама ги зная. Уж, де. Докато стигнах до „Любовта идва“.

Дочакала ме книжката. Анна само ден-два преди това я е снимала в софийска книжарница, но аз не съм гледала снимката.
Публикувах я вчера, тоест, в петък вечерта, като се прибрах.
А днес порових (все още не ми е достатъчно) в блога на Мария. Нали ви казах, че разните му там технологични уеб възможности да получавам известия за публикации не вървят за блога на Мария.
И сега се разтърсих къде точно е писала за книгата си Мария Донева.
Писала е, писала е. И запис от представянето от София е оставен.
Това вече ми свърши работа.
Почти час среща с Мария и книгата. Да, неочаквано притеснителна е в началото, но после всичко си идва на мястото. Браво на Мария Донева!
Както и очаквах, не чете дословно от книгата, на нея не ѝ трябва да ги чете думичките си, но пък аз имах късмета за някои от стихчетата да я следя с книжния вариант. Още в началото имаше разлики. Не нарочни, според мене.
А на стихотворението „В очакване…“ вметната фраза си беше специално за сегашния момент. Който не вярва, да провери!
Благодаря ти, Мария! Благодаря ти за стиховете, за изговорените нежно и обичливо мелодични думички, благодаря ти за надеждата, за увереността и убедителността на изречението в сегашно време, което никога няма да бъде минало!
Защото любовта идва: нищо, нищо, никой, никой, нищо не може да я спре. 🙂

Advertisements

Лирика за оценяване

Тази година, до 29.05 е обявен срок за гласуване на читателите за Награда на публиката в Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови през 2017. Там може да прочетете и оцените стихотворенията на всички участници.

Още не знам колко от публикуваните стихотворения ще прочета.

Изобщо, да разбера за инициативата на Общината, ме ориентира някакъв отрицателен отзив от дядо Б. през ФБ, който пък стигнал до него от възмутени потребители на група.
Та, започвам с номерата на отхвърлените [0], харесани [6] и поставени в категория „не е чак скандално зле“ [3] творби.

Попадението, на което налетях най-случайно, засега ще си го прекопирам, то е първото, прочетено по мой избор стихотворение.
Пасва добре на настроенията на много хора. Дори и такива, които рядко посещават ресторанти:
№163 СЕГА [6]

Един сивеещ понеделник,
един безличен ресторант,
един безкраен, скучен делник,
музиканти почти без талант.

Една маса, три празни стола,
един небрежен сервитьор,
една цигара в устните забодена,
на дансинга един пиян танцьор.

Един ужасен понеделник,
една тревожна пустота,
един безкрайно скучен делник,
а в мислите… една мечта.

Има още

Оги

Знаех си, че трябва да има записи от този концерт на група „Illusion“. Намерих го. 2008-2009 г.
През изпитанията на формата „X-factor“ до представянето в неделя вечерта, което не гледах директно.
Но в понеделник децата ми разказаха. Не го познават, попитаха ме дали съм гледала. Веднага се сетих за Оги.
Имаме едно пътуване с влака в посока СЗ преди много години, но вероятно след концерта в Трявна.
Оги е чудеснен младеж.
Общителен, чаровен, добър събеседник.
Импулсивно му написах дълъг коментар при записа на изявата му в „Гласът на България“.
Знам, че не е поза разочарованието му. Знам, че онова, което носи у себе си, не може да бъде пречупено.
Знам, че е щастлив човек – надарен с талант и прямота, която на толкова други им липсва.
И за да е щастлив и в бъдеще – нека да не забравя, че извървеният път има смисъл.
Стискам палци да е докоснат от Съдбата за истинските приятели, групата, която да му носи успеха на всекидневните музикални занимания и личното щастие, на което всеки има право.
Късмет и здраве, Оги!

Отново в полубудно състояние

Днес използвам песен с автор и композитор – Кирил Ампов.

Между минало страшно и
2budi_truba

бъдеще неясно

живее един малък народ.
Свободата му приляга,
но чепикът го стяга
и погрешен е всеки нов ход.

И очаква го глад
и очаква го мрак,
а не липсват и други беди.

Напред крачка направи,
а със две изостане
и така нещо все не върви.

За да има събудени, видно само будители не стигат.
Няма ги онези будни хора, които са мечтали за бъдещето на народа си.
Няма ги децата, които идват в училище леко разсънени, но не и събудени за Силата на знанието, за Силата на Съединените Сили.
Силите са разкъсани и надробени.
„Разделяй и владей!“
Владетелю на заспалите, не си много по-силен, само си по-хитър.
Онова зрънце на прогледалите за истината също е мъничко и не е толкова трудно за прикриване.
Никога не се знае кой спи, кой – буден, а кой е действително събуден и силен, е съвсем друг въпрос.

Поклон, будители!
Вашето дело продължава.

От дядо Боби (1)

Някои хора не могат да те обичат по начина, по който искаш да бъдеш обичан, защото те са емоционално и духовно замразени.
Те или са отдръпнати, или избягват близост. Никога няма да срещнеш дълбоко проникващ поглед в техните плитки очи, а само повърхностен поглед. Могат да те докосват с ръце, но никога със сърце. Могат да се свържат с теб с думи, но никога със страст. Ако се нуждаеш от състрадание и мъдрост, ще се чувстваш сам, защото са избягали от собствената си природа. Научили са се да живеят идеалния живот, без да познават живота изобщо. Направили са всичко, което им е било казано, за да имат перфектен живот, за да бъдат добър човек, но сякаш човекът там го няма, празни са някак си… Сякаш са мъртви отвътре.
Могат да разбият сърцето ти, ако им позволиш. Обикновено са много критични. Но виждат себе си като мили и добри…, но често са подли и студени. Те се чувстват по-висши от останалите, като си мислят, че всичко, което правят, е точно по начина, по който е трябвало да се направи, че техният начин е единственият правилен такъв.
Непрекъснато влизат в спорове, като не признават и приемат чуждо мнение, дразнят се, ако не си съгласен с тях, а ако си подкрепял идеите им и промениш мнението си или изложиш различни такава, те обвиняват в предателство.
Най-общото между тях е, че им липсва оригинална мисъл, ако провокираш дрямката им с будна мисъл, това ги обърква и бягат, като ти казват, че не си наред, защото са изгубили своята индивидуалност.
Не можеш да промениш такива хора, те са в капана на самите себе си. Закърнели, неподвижни, плътни, те сгъстяват въздуха със собственото си присъствие. Понякога евентуално някое трагично събитие ги събужда от дълбокия им сън, някои се събуждат на смъртното си легло, други, за съжаление, никога не се събуждат за своя дълбок вътрешен потенциал, за познанието, за мъдростта, за интимността, за изразяване на себе си, за любовта… Може би познаваш такъв човек, може би… това да си бил ти самият в даден етап от живота си, а може би си ти – мъртъв отвътре, дори да не го знаеш…

Дъжд

Дъжд
Никола Фурнаджиев

Това най-често се повтаря
през веселия месец май.
Тежи над нивите омара
и спряло слънцето сияй.

Но идва облак ненадеен
и хоризонта се стъми,
гората бурно се люлее,
в тревата вятърът шуми.

Наоколо трепти – гърми се.
Закапват капчици вода,
мънички, светли като бисер,
и руква след това дъжда.

Той с влага всичко напоява,
той шиба всеки клас и лист,
а после спира, отминава
и небосводът пак е чист.

По-свежа грей зеленината,
високо птиците летят,
народните храни в полята
по-весели тогаз растат.

Моето гардже точно преди година

Записи от международния конкурс „Сребърна Янтра“, 2015, където моята рожбичка изпълни през първия ден песента „Истина“ на Милена Славова.
През втория ден участието си с песен на чужд език Анна записа с песента на Селин Дион „Жива съм!“.
Организаторите на конкурса съвсем наскоро направиха канала на „Сребърна Янтра“ в Тръбата, затова – приятно слушане! 🙂

Магдалена

Вие не познавате Магдалена, ние не сме никакви приятели с вас, затова и не сте наясно с историята.

Тя през цялото време е била една безкрайно нещастна жена, каквото и да сме си мислели ние всъщност

Все пак се е очаквало да разберам по бегли намеци и леки загатвания, на които всъщност никой не обръща внимание (но неуместно цитира предчувствията си впоследствие), а след това настъпва краят на света, защото … аз ви казах, но вие не чухте, защото бездушните и егоистични тъпаци по правило това правят и това се и предполага от тях, така че… нещото остана нечуто.

Един кратичък разказ от Ваня Константинова за нещо не съвсем ясно, но категорично неочаквано и лично, един странен изказ за свършек, който приятелите не са допускали, защото се познават толкова отдавна, толкова свой си език използват, а свършекът на света за човека до тях се оказва съвсем близо.

Колко често сме свидетели на очевидни нелогични развръзки, а уж си познаваме близките, уж си имаме приятелствата и приятелите?

Харесва ли ви Магдалена?
И, да, едва ли ви интересува.

Графе, благодаря ти, че написа тази публикация за края на света.

Световете и вселените, които ни заобикалят, като че ли нямат край.

Нашият свят, той е измерим, да.
Само че… докога измеренията са взаимно споделени, кога настъпват онези разлъки, след които светът не ни е вече потребен?