Category: Памет

19 юли 2018


Той навърши 97 години.

Цанко Войнов започва своя път в театъра на Русе през 1941 г. като актьор, но под влиянието на тогавашния сценограф на театъра, известния художник Георги Каракашев, от средата на 40-те години се отдава изцяло на професията на сценографа.
Така до пенсионирането си през 1982 г. той е един от авторитетните и уважавани творци на Русенския театър, сътворил много сценографски проекти на неговата сцена.
Те са удостоявани с награди на различни театрални форуми.
Името на Цанко Войнов е свързано с художественото оформление на знаменити русенски спектакли в периода 50-те 80-те години като „Сирано дьо Бержерак“ от Е. Ростан, „Зидари“ от П. Тодоров, „Дивата патица“ от Х. Ибсен, „Кръчмата под зеленото дърво“ от П. Ковачик, „Лазарица“ от Й. Радичков и още много други.
Неговата сценография създаваше онази точна реалност и метафоричност, която максимално изразяваше атмосферата, в която режисьорът и актьорите да се потопят в проблемите на своя драматичен свят. В периода 1953-1960 г. той е художник-проектант в Русенската опера, където сътворява също интересни и забележителни оформления на оперните спектакли.
Със смъртта на художника Цанко Войнов Русенският драматичен театър губи един от забележителните си творци, отдал 40 години от живота си на творческото израстване на този театър.

В края на 2014 година го положиха в гробището на едно малко планинско селце, обезлюдено и далечно от онези, които написаха своето последно „Сбогом, бай Цанко“ – колектива на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе. Далече от суетния свят, който не му беше дом.

http://utroruse.com/article/333471/

[Графиката с профила на дядо Цанко е останала из архивите му. Не е известен авторът ѝ. Помогнете да го открием.]

Advertisements

Часовници и памет

На 11 юли бяхме в Русе. За няколко часа.
Стенният чаковник, който е там, е електронен и е спрял по времето, когато е починал собственикът му. Има още

Медии – вчера и днес

Анонимното разпространение на тази карикатура не можело да отхвърли издайнически автора ѝ:

Източник: collections.cl.bas.bg/EU/AGIliaBeshkov/Image/1768.jpg
„Като чета какво пишат, срам ме е да ги продавам!…“

Няма липа

Покрай пътешествието ми за „изпращането“ на Фанелата в пенсия през април, нощувах вкъщи на село. Прибрах се късно през нощта и първата изненада, още от улицата, беше тази.
Стъблото на липата стърчеше. Клони няма. Точно като стълб-кол пред вратата.
Това е втората липа, която изчезва и едва ли ще остане в спомените ми. Мечтата за липа, за да е както в стихотворението от Ран Босилек: „Бяла спретната къщурка. / Две липи отпред.“ – беше много по-продължителна от кратките гостувания откакто имаше липа с дебел ствол и гъста корона. Още по-малко съм се прибирала когато цъфти и ухае упояващо.
Днес изгледах едно предаване за една друга липа, която също липсва. Софийска липа от детството на един български автор, музикант, кибернетик, и лирик.
Книгата, която цифровизирах за Читанка, не беше мой информиран избор. Ако не беше проектът Библиоман, нямаше да се срещнем с Емил Лазаров.
Така е то.

Неуморен

Във вторник изпратиха Данчо.

R.I.P. за изумителната личност, която имах късмета да съм срещала в живота си.

В паметта ми това е човекът (след майка), към когото съм се обръщала мислено най-често за съвет и оценка.
Той нямаше умора да работи като хала, да отговаря на въпроси, да спори и да убеждава, да се пали и да приема различните. Да ограмотява, да обяснява, да доказва, да се радва на красотата, на хармонията, на законите на Природата. Да търси без изтощение и без оплакване – вечно да изследва и да майстори, да изобретява и да ремонтира с една и съща огромна и неизтощима енергия на откривател.

Отиде си най-талантливият доктор Охболи на компютрите.

Никога не се оплака, не каза, че няма време, не се показа уморен и не отложи нито едно питане, нито един проблем, с който съм му губила времето през дългото ни познанство.

Дълго – от есента на 1988 година насам.
И как нито веднъж не изпълних заканата си да отида при Данчо с микрофон. Поне да имах запис на един от разговорите му. Не че щеше да е излишно и видео. Все отлагах за следващия път.
Толкова пропуснати въпроси и неизвестни отговори имахме, Данчо. Много за кратко всъщност е било всичко, което сме преживели заедно в студентските си години и след това – паралелно, всеки по пътя си. Много кратко, ужасно кратко!

Тъга, скръб, болка… и още нямам вариант да го приема.
Какво той би искал сега от нас?

От нас – по-глупавичките, по-неуките, по-недосетливите? Защо ни остави да се чудим?
Талантливите и надарени с бърза мисъл хора невинаги са щедри към останалите.

А Данчо беше. И ни търпеше. Не само мене. Ние дори не знаем колко огромна напаст сме били, не сме се познавали и не сме се броили колко му се товарим на гърба, да ни пренесе през нашите дребнави и дребни проблеми и проблемчета.

И най-големите си резили съм му разказвала, и пак не се отказа от приятелството ни.
С нищо не заслужавах това.
С нищо не компенсирах щедростта и добротата му.
Надали е имало как. Сега – още по-малко.