Category: на село

Часовници и памет

На 11 юли бяхме в Русе. За няколко часа.
Стенният чаковник, който е там, е електронен и е спрял по времето, когато е починал собственикът му. Има още

Advertisements

Влюбване

Бащата на Анна е влюбен.
В поредното поправено и „подобрено“ от него творение на техниката.

Пленен от ефекта, два пъти снима променения стенен часовник и му се радва.

Така е то.

Медии – вчера и днес

Анонимното разпространение на тази карикатура не можело да отхвърли издайнически автора ѝ:

Източник: collections.cl.bas.bg/EU/AGIliaBeshkov/Image/1768.jpg
„Като чета какво пишат, срам ме е да ги продавам!…“

Няма липа

Покрай пътешествието ми за „изпращането“ на Фанелата в пенсия през април, нощувах вкъщи на село. Прибрах се късно през нощта и първата изненада, още от улицата, беше тази.
Стъблото на липата стърчеше. Клони няма. Точно като стълб-кол пред вратата.
Това е втората липа, която изчезва и едва ли ще остане в спомените ми. Мечтата за липа, за да е както в стихотворението от Ран Босилек: „Бяла спретната къщурка. / Две липи отпред.“ – беше много по-продължителна от кратките гостувания откакто имаше липа с дебел ствол и гъста корона. Още по-малко съм се прибирала когато цъфти и ухае упояващо.
Днес изгледах едно предаване за една друга липа, която също липсва. Софийска липа от детството на един български автор, музикант, кибернетик, и лирик.
Книгата, която цифровизирах за Читанка, не беше мой информиран избор. Ако не беше проектът Библиоман, нямаше да се срещнем с Емил Лазаров.
Така е то.

Петък, 20 април

Замествах.
Изтърпяхме се.
Научих някои неща, а с други деца така и не се забелязахме.
От мухата става слон е задачка от миналата седмица, която никой от шестокласниците не беше и мислил да довършва…
Все пак си избрах една трансформация с участието на думата глад. Ще я допиша при старата публикация, ако се сетя.
Отново в шести „а“ последните два часа не се случи да се обединим в общи занимания по довършване на задачите си.

Можеше да сме по-шумни, били сме. Но и в петък не беше малко вилнеенето из стаята, опитите да се надвесим над прозорците, къртенето на мазилка и какво ли още не…
Играхме играта за властелини на енергията, четири момчета правиха цветна полянка. Кристин беше заета с телефон, а миналата седмица поне направи гривничка.
Григор прие за по-лесно да има тройка.

В неделя намерих последното публикувано от Мария Донева – точно на 20 април – описание на преживяване в казанлъшко училище:

Където крещят на децата, и децата крещят.
Сто деца, които едва се сдържат да не се разкрещят, дори и да успеят да се сдържат – това предизвиква главоболие. Вижда се и се усеща. Смисълът панически си събира багажа и скача през прозореца, за да се спаси, а аз се питам – как попаднах тук и защо говоря тези безсмислени неща, и изобщо какво правя с живота си…
А на друго място на децата им се говори благо и спокойно. И ето ти сто деца, които са мили и любопитни, не се притесняват да разговарят и да задават въпроси, усмихнати са. Идват да ми кажат нещо, но се засрамват и вместо това ме гушват, а може ли автограф, не си тръгват, смисълът и той.

Написах ѝ коментар.

След това получих снимки от събитието, на което присъствах в петък вечерта.
А влакът в петък закъсня с 20 минути. Но за връзката на Дъбово стигнахме навреме.
Падна се да съм в едно купе с коминочистач.
Докоснах го по дясното рамо на слизане, той ми пожела късмет и да плача от щастие.
Продължих с автобус, после повървях без да се губя, но и без да знам къде отивам. А имах и разпечатана карта от гугъл мапс, която още преди да тръгна, не разбрах накъде ще ме заведе и не ми свърши работа.
Е, отидох на правилното място, с повече вървене, но достатъчно късно, че да не ме видят всички.
Програмата беше в разгара си. Две танцови групи, двама музиканти-танцьори с барабани, ди-джей и професионален фотограф. Очаквам да получа един ден записи от „изпращането“ на Фанелата.
Връчих му здравец от Бижевци, шишарка от зимата и една гъба.
Не познах началника си. Не познах колеги, които се изредиха да ми се представят, да ме питат помня ли ги. И повечето дори знаеха, че сме набори. А аз – не!
Беше шумно, но хората танцуваха и се веселяха.
Да, моят началник смяна ми говори много повече, отколкото през всичките години, когато сме работили в смяната, взети заедно.
Той ми зададе един въпрос: „Добре ли живееш, Елено?“
Не ревах пред всички, както очаквах. Но си бърсах сълзичките тихичко и разказвах на хора, които не са работили никъде другаде, че навсякъде е ТЕЦ 2. Поне в моя живот.
Изоставих Кольо Марков, до когото ме настаниха. Дано ме извини.
На друг един колега му наприказвах думички, които са чакали 30 години да ги изговоря и да ме чуе.
Трябваше, не съм се подготвяла за тях. Те си чакаха реда, за да ги чуе който трябва.
Получих покана за ново предстоящо мероприятие след два-три месеца. Когато ще е приключил със смените още един колега.
Откараха ме до моето село. Баламосаха ме, че пътят им е оттам. Не беше. Отклонението е около 5-6 км с отиването и връщането, но все пак им благодаря за жеста.
Чак на другия ден се сетих, че сме работили заедно и с дамата, която беше четвъртият пътник в колата.
Както винаги, оказа се, че този, когото попитах за нея, ме е заблудил, че е постъпила на работа след моето напускане.
Не сме се променили много, само годините са се отбелязали. Нищо, че не ги познах хората, помня ги все още. А страшно много са си отишли, това също не е най-доброто, което можеше да се падне за тях.

А вие, пътешественици из блоговете, направете така, че да ви е леко да отговорите на въпроса: „Добре ли живееш?“