Редактирано и допълнено писмо, започнато миналата година


Противоречивата година 2016, която беше кръгла за обитателите на двоичния свят, се изниза.
Не довърших доста от нещата, които, иначе, при други съпътстващи събития (или при отсъствието им) щях да съм завършила.
Писането в блога, например.
Тъкмо запомних наименованието на типичната за учителите диагноза (и не само за тях, разбира се!) – логорея, и не ми се получи да изливам думите си публично.

През последните три месеца спестих обичайното ежедневно споделяне, доколкото е било обичайно и ежедневно преди това в скайп с виртуален реален приятел.

[Цитат:]
Животът е гигантско кълбо от взаимоотношения, подредени по някакъв, дълбоко скрит за хората начин, който не търпи произвол, нарушаващ трансцедентни, а и реални равновесия и баланси. Той със сигурност може да бъде унищожен – регионално, а и глобално, но не може да бъде изопачен, извратен, насилен и т.н. до степен да се разрушат въпросните баланси и равновесия. Стигне ли се дотам някога и някъде, животът си отива, като висш, абсолютен и окончателен отговор на несъвместимите с него насилие и произвол – морално, екологическо, политическо или
технологическо.
[Край на цитата.]

Моя съученичка прекъсна живота си в навечерието на студентския празник. Имаше пълно шест в дипломата си, но ѝ връчили сребърна значка при завършването, защото не била достатъчно активна в комсомолския живот. Няколко пъти ми го припомнят това, а аз все не му отдавам значение. Вероятно е било една от постоянните капчици, които накрая са се оказали прекалено повече от поносимото. Не съм виждала съученичката си поне от 15 години, ако не и от повече, не е идвала на срещите и с останалите ми съученици. Поне две-три момичета от бившия ми клас живеят в съседни блокове и се виждаха често. Което не е било достатъчно, тя си беше свито и затворено дете, иначе с родители учители.
Много отдавна категорично знаех, че донякъде са пример за амбициозно странни родители, без да ги познавам. Спомням си само майката, която се усмихваше любезно и с нищо не е издавала педагогическия си недостиг за подходящо адекватно възпитание на първородното чедо.

Моята съученичка понякога пишеше стихотворения, когато ни даваха домашни по литература. Мария Стойнова я е посочвала да чете пред всички. Тя не се срамуваше да чете стиховете си, прилежно и надлежно измислени по зададената тема.
Да, веднъж прочете отговора си на литературен въпрос, който не беше свързан с конкретно произведение. А може би дори не беше литературен, ами житейски въпрос. Личеше желанието ѝ да угоди на преподавателката ни по литература, но се беше разминала в представите си за правилно ориентирано домашно. Когато го прочете, някак и да не съм се обадила, се утвърди разбирането, че не е избрала подходящи примери за темата си. Не си спомням темата, но си спомням за горчилката, която причини нейното четене пред всички. Упрекът към избора ѝ в никакъв случай не беше жесток, уронващ достойнството ѝ, поне не е направило впечатление на никого да е било драматично и разстройващо емоционално това съчинение, което всички изслушахме.
И то е запазило капката на разочарованието обаче.
Моята съученичка се справяше отлично с всички предмети, усмихваше се красиво, нямаше физически или други недостатъци.
Има и по-малка сестра, факт, който ме учуди, когато го научих от друга моя съученичка, тази, която е най-близката от съседските ѝ съученички.

Не трябваше да се получи този нелеп момент, не трябваше.
Откакто разбрах за постъпката ѝ, още не съм си ходила на село и през Сливен.
Защото направиха погребението в последния за седмицата работен ден. Не отидох да я изпратя. Мислех, че ще отида за съботния ден, но погребението е изпреварило съботата.
Мислех, че ще отида в понеделника след Коледа, но отново нещо се обърка.

Мислех, че ще имам повече възможност да демонстрирам, че от моя страна нищо не се е променило след датата четвърти октомври 2016 г., но все още не преодолявам онова, което не може да се промени: че насила не се постигат ултиматумите, които някой ми налага, нито решенията, които си мисли, че са най-правилни.
Нито равновесието на отношения, които не само виртуално определях за приятелски. Добронамерени и доброжелателни прояви заради добро възпитание са съвсем друго.
Да, изминаха няколко седмици, преди да споделя моята нова позиция в този странен вихър от емоции и признания, които не съм крила, но не е имало кога по-рано да споделя.
Не мислех, че дъщеря ми ще реагира толкова бурно, колкото се получи. Не очаквах най-добрата ми приятелка да се впечатли от мълчанието ми толкова време след случката. Не очаквах факта, че никой не си затвори очите за бебчето, което не е вече бебче, когато си заминаваше от нашия град през лятото.
Тревогите не винаги са без основания. Особено на хора, които наблюдават големи множества деца, както свои биологични, така и от наблюдения над младото поколение през десетки години.

Ръцете, които гушкат малкото човече, няма да са вечно в закрила на растящата личност. Обичта към най-близките не е достатъчна, за да създадеш комфорт в живота на живото същество, което си създал.

Приятелю, стискам палци да се чувстваш успял родител и щастлив човек!

През изминалата година страничните ми занимания, съчетани с пътуванията с влака, се обогатиха с множество случайни срещи и наблюдения, които убедително насочват проблемите по израстването на първо място в живота на обикновените хора.
Макар че аз продължавам да оцелявам с първобитните си стремления да осигурявам основните нужди от пирамидата на Маслоу, тези, за физическото оцеляване.

Не писах достатъчно в блога, а той не е променил основното си предназначение: да дава бърз достъп до информация за мене и терзанията ми. Да спестява от време за писане до приятелите ми, които са далече, от време за по-скрита работа с учениците ми, от време за водене на дневник за мене самата.

Приятели,

Винаги, когато ви хрумне, че тук, при мене, може би има отговори на вашите тревоги, че потребностите на вашата психика се свързват и с този край, се чувствайте добре дошли насам. Не е толкова невъзможен и задраскан вариант.

Вярвам, че мога да съм полезна в някаква посока (колкото и непохватно полезна да се оказвам).
Не се чувствайте неудобно, не мислете колко неподходящо е да се обадите.

Рискът да се окажем повече или по-малко прави в преценките си не се унищожава.
Днес, утре, след месеци или години – няма застраховка от грешки, няма 100% гаранция, че точно ти, сам и без добавка, ще се справиш с проблемите си, че те са само твои и ничии други. Че те, чуждите хора, дори когато сте си били близки, вече вървят по своите пътеки, че не им е до тебе.
Колкото и да ни е грабнал животът, колкото и времето да ни променя, грехота е да се отказваме от още една възможност за равносметка.

По никакъв начин не се чувствай достатъчно убедително взел окончателно
решение там, където участва и още някой, освен тебе.
Струва ми се, че годината приключва с този извод: Не си сам.
Не сме сами. Не сте сами!!!

Никога не опитах да го покажа на съученичката си този важен извод.
Никога не бих предположила, че точно тя ще поведе хорото по свой избор.
Сега е лесно да откривам причини и препъни-камъчета. Но и съвсем късно. Отчайващо и нелепо късно.

Колко трудно е да се превъзмогнат сериозните окончателни факти, всеки сам трупа опита на гърба си и не може да го предаде наготово на по-малко препатилите.

Не мислех, че ще се ровя из ФБ заради такива трагични вести, но се включих.
За да компенсирам (без да е възможно това!), поне мъничко да отменя онова проклето усещане, че не е имало как да променя житейската съдба на едно чисто и невинно добро дете.
Никога не сме подготвени за подобни моменти.
Защо трябва да научаваме в движение за най-крехките и уязвимите измежду нас?! Толкова ли сме безсърдечни хора?
Как все внезапно се случва да узнаем истината за себе си и за другите?
Нелепо е.
Светла и чиста памет за едно мило човешко същество, за добрата и стеснителна усмивка, с която ще остане от ученическите ни спомени.
Поклон.

* * *

Пожелаваме си здраве и оптимизъм за 2017.
Да е мирна и честита!

Advertisements

3 comments

  1. Диана

    Знам колко е тежко да загубиш някой по този начин. Знам за това как се питаш дали не си могъл да пимогнеш. Някой с който си много близък приятел, който дори ти е казвал, че вече иска да умре. Но когато все пак се случи болката е голяма, а желанието ти да си можел да промениш нещо те измъчва. Но с времето стигнах до извода, че нищо не можеш да направиш. Човек е една вселена и едно възприятие. Няма как определени думи или утехи да променят собствените му усещания, чувства, мисли, идеи и възприятия. Самоубихството винаги остава въпроса „Но защо?“. Няма отговор. Болката остава. Тя и сега е у мен, когато пиша това. Остава ти само утехата, че този човек не страда повече.

    • zelenkroki

      Диана, върхът винаги се оказва на хоризонта.
      Няма да наваксам скоро.
      Опитах се да „пусна“ публикацията да добрия човек, приятеля на Емо, но закъснях. Това е още една тъжна история. Може би, ако не бях се бавила 3 месеца, сега развитието щеше да е друго?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s