Приятелят на Емо (1)


Случи се на 8 октомври 2016 г., през седмицата на потреса.

Хванах влака, дори без голямо бягане, връзката на Дъбово дори не помня как стана, обикновено сутрин всичко с пътническите влакове е ок.
Хванах и автобуса, вероятно от спирката при Джамията в началото на кв. „Надежда“. Слязох си на разклона за селото и с енергични крачки се запътих към вкъщи.
По едно време, някъде по средата на пътя ми пеша, сепнато стоплих, че не си нося ключове за празния двор с празната къща. Сепнах се почти без да забавям крачка. Има си спасително решение за такива моменти – съседът. Той има ключ за дворната врата. Нататък ще го мисля, когато стигна.
Стигнах. Даде ми човекът ключ. Обещах му да му го върна преди да си тръгна. Той сам ме посъветва да не стоя до неделния ден, ако нямам кой знае каква работа.
Да, поливането не се получава, защото… стара история.
Отидох на гробищата, върнах се и наистина се организирах да си тръгна.
Сложно беше, но… оставаха ми 4-5 минути да върна ключа и да тръгна.
Не успях да извикам при съседите. Не чуват.
Влязох в двора им през вратата за добитъка, не беше заключена. Оставих си торбичката с подавките (татко прави точно три месеца тази събота), на дръжките, закачени на една междинна врата от двора към къщата – закачих и ключа и хукнах да бягам.
Малко заради неуспешния опит да открия съседа закъснявах и този път.
Отново с крайградския автобус, вместо с междуградския, но и това вече е навик.
Слизам на спирката пред завод „Светлина“. (Завод „Светлина“ отдава помещения под наем!) Извървях си пешком до жп гарата, строежът е в разгара си, минава се по едни мостчета и касите са на едни прозорчета направо на коловоза пред релсите, само там са действащи и обитаеми няколко служебни помещения на гарата.
Заставам аз на импровизираната рехава опашка пред едно от тези прозорчета. Насреща ми позната касиерка. Пред мене някакви хора разговарят с нея, тя прекъсва думите си с тях и ми се провиква: „И за вас, за Трявна, днес няма да има връзка с влак.“ Както е известно, вече не е новина закъде пътувам, не ме изненада, че жената се отзова преди да застана пред „гишето“ и от 5 метра разстояние ме позна. Но пък чак да няма никакъв влак, какво ще да е това. Хората, които бяха пред мене, вероятно също отпратени за по-късно пътуване, но в посока София, ми разясниха, че от силния вятър се повредила контактната мрежа в района на Бургас и все още от там не е потеглил бързият влак за София.
И затова, логично, влакът за Балкана, няма защо да чака и да прави връзка, като не е ясно изобщо за днешния ден ще се случи ли.
За София по-късно ще тръгне пътнически влак от Зимница, а от Бургас как се спасява населението, пътуващо за София, не е наша грижа, нали? 🙂
Все пак, има хора и в посока Горна. Едни ми разказват как току-що се свързали с автогарата през касата и им отговорили, че няма автобуси…
Няма, но съм длъжна да попитам и аз. Дадоха ми номера на телефона на автогарата, позвъних.
Да, за Търново вече няма да има друг автобус.
А за Габрово.
Виж, за Габрово, до десетина минути се очаквало да пристигне един преминаващ, от Бургас. Та, ако има места, все още не се знае. Обясниха ми и аз се насочих към стоянката на такситата на уличката пред жп гарата. Успях дори да разпитам едното от двете таксита, колко ще ми струва, и точно в този момент, някой зад мене ме попита дали не съм за влака за Балкана. Че и още по-конкретно: Аз ли съм за Трявна.
Обръщам се и един господин ми обяснява, че от касата му описали една жена с раница, която току-що отпратили от касата. Която е за Трявна. Да, аз съм.
Човекът ме извика към градската спирка на единицата и ме успокои, че ще се намери превоз до Дъбово, за да хванем връзката за Балкана.
Доста странно ми прозвуча, но, ясно е, отказах се от варианта с автобуса за Габрово.
Мъжът, който ме повика, ми обясни, че ще пристигне негов приятел с лек автомобил, който ще ни откара до Дъбово. Че няма страшно, да не се притеснявам, че ще хванем връзката. И че той е за Дряново.
Само да почакаме приятеля му, докато дойде на спирката.
Докато чакаме, непознатият се обади по телефона, а на спирката се появи един човек с патерици, и се разговориха двамата.
Заслушах се, разбира се. Двамата се познават отдавна, живели са в един вход в един от блоковете наблизо. Бащата на непознатия е получил инсулт и в момента е оставен на грижите на съпругата си, а тя е нещо трудно подвижна. Синът им е бил в Сливен няколко дни, но тази вечер държи да се прибере в Дряново, където живее в жилището на съпругата си от около година.
Съвсем обикновени неща си говориха тези двамата, но аз някак се успокоих. Да се съглася да пътувам с непознати хора не ми е минавало през ума в скоро време.
Младежът (изясни се, че тази година навършва 40) дори обясни на съседа си, че ме е повикал да пътуваме с приятеля му до Дъбово.
Разделиха се, а след няколко минути пристигна и Емо.
Не се запознахме. Само ме поканиха да се кача в колата и тръгнахме.
Минахме през една газстанция наблизо.
Предложих да дам и аз пари, приеха ми банкнотата, а като заредиха, дори ми върнаха ресто.
И потеглихме.
По пътя научих името на шофьора ни: Емо.
Разговаряха отново за бащата на спътника ми. За сестра му, която е в Испания. За майка му, която тъкмо се е завърнала от дъщерята, когато бащата получил първия инфаркт. И сега последвал втория.
Благополучно хванахме влака от Дъбово за Горна Оряховица.
Пътувахме в едно купе. Аз се опитах да се свържа с моите хора още докато бях в колата, но единият не беше пред компютъра, а другият май дори не забеляза съобщението ми.
По-късно Анна все пак ми звънна, докато бяхме на Дъбово, все пак известих, че се прибирам.
Във влака мъжът продължи да разказва своята история. Шофьор на камион, който превозвал хартиени отпадъци до Турция и връщам преработените отпадъци в картон обратно. Колко неприятности е имал по пътищата, как са заклали негов колега-поляк нелегални имигранти, нападнали ТИР-а му. Как е направил избор да се преместят в Дряново, там работи в шивашка фирма, а съпругата му е в друга такава фирма.
Неусетно стигнахме до Трявна, пожелахме си всичко хубаво, благодарих и слязох. Без да се запознаем, си говорихме и пътувахме, а жестът, който този човек направи за мене, отдавна не е типична случка в България.
Благодаря му от сърце.
Благодаря на Случая, че отново ме срещна с точни хора.
Но все отлагах да опиша тази невероятна история, а днес годината се привършва.
Крайно време е да се покаже пред очите на онези, които не са я чували още.
Има и такива хора.
И все още можем да си имаме доверие, напълно непознати, чужди, а сякаш близки.
Така е то.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s