Ценностите (читателски дневник)


Най-голямата заблуда е да се вярва, че ценностите са дълготрайни. Това е опиум на апостолите на прогреса за масите, които иначе се настройват революционно или меланхолично. Ценното винаги е мимолетно, а посредственото остава.

Собствеността обаче винаги е свързана с ядове, особено ако е обещана на някого и после скрита.

Едно е успокояващо — който често мечтае да се установи някъде, никога не го постига. Онзи, който по природа е улегнал, се стреми към приключения.

това бе задачата, твърда и ясна, честна, без шикалкавенето и несигурността на изплъзващите се като риба чувства

Странно — чувството за дълг се проявява до двайсет и пет и след трийсет и пет години; първият път от идеализъм, вторият — от практически размисъл. Между тях е периодът на настроения и непредвидими хрумвания.

Нямам самочувствието, че като читател имам право да оценявам литературни произведения. В Читанка, пък и не само там, са налични скали за даване на оценки. Не давам в общия случай.
Но за произведението, което дочетох съвсем скоро, си позволих да отбележа шестица.

Защото в подходящия момент прочетох на подходящото място една красиво описана сцена на емоции и усещането, че се отнася точна за моето състояние, не ме е напуснало.

И двамата носеха нещо детинско, без то да изглежда извратено или форсирано; като че се пораждаше от природосъобразния им начин на живот.

Чувствата не се обсъждаха. Затова и не можеха да се наситят един на друг.

Пред спуснатите платна преплетоха гъвкави шпаги и вечерната светлина придаваше бронзов оттенък на раменете им в този изящен дуел.

Телата им се плъзваха едно към друго като котки, с меки, протяжни движения, внезапно се дръпваха, от китките им излитаха искри. Стомана дрънчеше в стомана, напрежение и ярка искра просветваше; така с рапира в ръка, сякаш бяха в американската прерия, леопарди се стрелваха в своя скок, пореха въздуха и попадаха на острието на дългата метална рапира.

Кай хвърли оръжието.

— Време е да престанем, иначе ще стане сериозно. Странно как те увличат тези шпаги и се опитват да проникнат в нещо дишащо, някак си съвсем просто — сякаш се плъзват във водата.

Бяха събрали през живота си достатъчно от нещата, зад които подозрително се прокрадват философски символи и сега лежаха спокойно по гръб. Пред очите си виждаха само синьо и почти изчезнаха в него.

Оттам се излъчваше мощно внушение. Усещане за дишащото чудо на едно тяло. Никое от сетивата не го побираше, това правеше усещането още по-съвършено; взрени в небето, те се сливаха с него, без да се размият контурите, без да се помръднат, залени от светлина, която изглеждаше вездесъща, но можеше да се усети едва когато човек бавно започваше да потъва в нея и се изключваше, щом човек се насочеше по посока на общото, щом като силата на съжителството прескочеше и границите бяха освободени за едно особено и много интензивно чувство. В което духът като че ли се разпростира по цялата кожа, този възхитителен инструмент на нежна чувственост.

Те дълго стояха един до друг и наблюдаваха отдалечаващия се бряг. И двамата знаеха, че заедно с брега, зад тях оставаше каквато и да било закономерност.

Бяха достатъчно силни, за да издържат едно преживяване, което подминаваше всякакви спирки, което бе дошло като дар и щеше да си отиде, без да може да бъде извикано, но и без да може да бъде задържано.

Затова не пропиляваха времето си в опити да го обвържат и закрепят по някакъв начин, а му се отдадоха — знаеха, че то щеше да продължи не повече от едно дихание, поздрав или ръкостискане.

Бяха прекалено сродни, повече, отколкото ако биха живели продължително време заедно.

Бяха отказали някои незначителни съблазни, за да успеят пълноценно да се отдадат на големите. Скептицизмът, с който бяха отхвърлили лошите чувства, сега им помогна в необичайната ситуация, която в очите на наивника изглеждаше като романтичен идеал.

Бяха първите хора. Плуваха в един ковчег над потъналата земя; дойде утрото, обедът, вечерта, нощта — но времето не помръдваше, корабът беше омагьосан, а часовете течаха златни и пълноценни.

Не се опитваха да степенуват или да форсират нещата. Познаваха границите на щастието, не разбираха от количество, но ценяха структурата. Нещата бяха по-големи или по-малки, всичко зависеше от това, какви ги направи човек, те изпитваха спокойно, не мистично благоговение, и не експериментираха — за щастие нещата живееха в самите тях.

Затова нямаше патетичност и велики словоизлияния. Важното беше само да се правят ежедневните неща безпроблемно и правилно. Очарованието на света се състоеше в това, че всичко минава и отминава, че човек го знае и доброволно се признава за съпричастен.

Това даваше възможност във всеки момент да разцъфти очарованието. Нямаше плоски места, защото човек оставаше винаги на повърхността. Та нали тя беше много по-пъстра от останалото?

Лилиан Дънкърк и Кай се намираха в състояние на отпусната ведрост, осъзнали несъвършенството на любовта; те не се опитваха да се слеят в едно — а се стараеха да останат отделни личности.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s