Майчице свята


Тя, майка днес не почете Осми март, нея вече я няма.
Този е първият Осми март без нея.

На първи март щеше да празнува и да ни кани, за да ни слугува за черния си шейсетгодишен юбилей: 60 години на робство и мъки, на радости тук-там и на много отровени дни, шейсет години от деня, когато е прекрачила вратата на този двор, в това село, за да живее с моя баща.
Дали ще гледа родителите му е единственият въпрос, който баща ми е задал на майка ми, когато чужди хора ги сватосвали.
Винаги съм я питала, защо, защо, защо остана при този мъж, защо отрови младостта си, след като десет години не сте имали и деца, как не намери начин да се махнеш от този двор, от това село, от това място?!
Нямало къде да иде, е простичкият отговор.
Сега вече отиде: от черния си живот в черната земя, където няма да е както досега, вече има място, където ние да ходим при нея, но без нея дните не минават бавно и мъчително, както пише по некролозите.

Дните минават все така бързо, все така мъчително трудно и неспокойно заради въпросите, на които няма отговори.

Дните съвсем мъничко се различават от преди: няма нужда да се обаждам по телефона, да лъжа, да замазвам провалите си и да се оправдавам. Няма нужда да се моля някой друг да телефонира за празника, няма нужда да подаряваме подаръци, дори не е нужно да почиствам, защото тя ще ми се кара, че не съм добра домакиня.

Край на всякакви забележки, недоволства и изисквания.

Нямам нужда дори от белия лист, на който да пиша:

„Майко, аз съм добре!“

Какъв празен, празен празник, колко сиво и облачно време, колко бедствен ден се падна този Осми март!
Не е защото майка я няма, не е.
Не е заради моята скръб, не е заради сълзите, които все не се изливат достатъчно, че да просветне след тях. Денят си идва и си отива, не е мъчително бавно, не, времето си тече както преди, нея я няма, а мене все още ме има и даже забравям, че нея я няма, и пак времето не достига, пак се затрупват мечти и тегло, отрови и надежди, страхове и блянове.

Толкова неподходящо време се падна, толкова рано, толкова недовършени разговори, обещания, очаквания, срокове, годишнини и празнични трепети; толкова кризи, толкова бедствия, толкова извънредни събития и новини, а нищо не се промени окончателно.
Само очакването е някак различно. Забравям, бързам, за да дочакам времето за отчета, за поредната лъжа, за поредната хвалба, за поредната мъничка драма…

Няма замяна, няма бавно мъчение, няма край.
Не знаех, че ще стане така, не знаех, както не знам къде съм сега.

Майчице свята, стара като земята,
своя сън мен отреди.

Майчице свята, чиста като росата,
твоя дъх в мене гори.

Майчице свята, силна като морето,
моя дух ти укрепи.

Майчице свята, топла като лъчите,
моя път ти озари.

Майчице свята, щедра като простора,
мойта болка ти я изпи.

Майчице свята, скъпа като живота,
тази песен пея за теб.

Ясни зорници мен ми обрече, мамо.
Звездна невеста ти ме нарече, мамо.
Твойта последна скръбна въздишка, мамо,
пак е за мен, с нея ме галиш, мамо,
мамо, мамо.

Advertisements

One comment

  1. Diana

    О, Боже! Елена, безкрайно съжалявам, съжалявам за огромната ти загуба!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s