Таблото се разваля


Каквото направихме, показахме, снимахме и остана до днес, това е.
Дали амбицията да си приберем буквичките днес ще се осъществи, е въпросът за продължението.
И очакването едно момиченце, рожденичка от началото на календарната година, да ми прати още някоя снимка…
2015_oranges
obsto

Портокалчето от часа, когато приготвяхме мандаринките, не го включихме в украсата.
Какъв портокал, какъв механизъм, какъв часовник, какво време, какъв подарен живот?!?!
Нали сме модерни, в модерна обстановка и с модерни родители на модерни ученици!

Антъни Бърджес с неговата „научна фантастика“ и Стенли Кубрик с интерпретацията ѝ в киното са отживели и заминали в другите измерения. Да му мислят те!
Нашето тук си е измислено и от нас не се очаква да имаме избор.

Етикети: Антиутопия Екранизирано Контракултура Съвременен роман (XX–XXI век) Човек и бунт 
Оценка: 5,4 (× 25 гласа)

— Май книга пишеш, а? — казах аз, като си преправих голоса на много свиреп. — Винаги съм изпитвал огромнейша почит към тия, дето могат да пишат книги. — После погледнах най-горния лист, на който беше заглавието „Портокал с механизъм“, и казах: — Доста чепухаво заглавие. Къде се е чуло и видяло портокал да има механизъм? — Потом зачетох на глас с един такъв нафукан тон като проповедник:

— „Опитите да бъдат наложени на човека — същество извисено и способно на доброта, достойна да се стече като медовина по брадата на Бога, — та опитите да бъдат наложени, както казвам, закони и условия, присъщи на предметите с механизъм, са нещо, срещу което аз вдигам като меч своето перо…“

= = =

Каждъй ден, братя мои, филмите бяха все едни и същи, толко толчоци, ритници и красная красная кров, дето шуртеше от лица, плът и се плискаше по обектива на камерата. Обикновено бяха ухилени и хохотещи малчики, баровски облечени, или пък японски мъчители или нацисти с ритници и пушки. И с всеки ден все по-силно ми се искаше да умра от гаденето, болезните в головата и в зубите и от страшната ужасна жажда. Докато една сутрин се опитах да направя напук на копелетата, като изтресках тряс тряс головата си в стената, та да се удрям до безсъзнание, но ничево не стана, ами само ми се доповръща, щом увидих насилие като на киното, и тогда се почувствувах изтощен, и ми сложиха инжекцията, и пак ме закараха там на колела.

* * *

Той отвори маленко вратата и донесе сладкия въздух на обещание за моята свобода. Бях зад вратата, когато я бутна, и го увидих в светлината на коридора как ме търси озадачен. Вдигнах юмруци да го фрасна яко по врата и, кълна ви се, като го увидих в представата си да лежи стенещ или умирающ и усетих как радост запърха в червата ми, гадното чувство се надигна в мен като вълна и изпитах ужасен страх, като че ли ще умра. Довлякох се някак до кровата и гърррр, гъррр, гърррр, а человекът, който не бе в манта, а по халат, ясно увиди какво съм намислил, защото каза:

— Е, да ти е за урок. Човек се учи, докато е жив, както би казал ти. Хайде, приятелче, стани от леглото и ме удари. Искам го, сериозно ти казвам. Фрасни ми един в зубите. О, умирам за един юмрук, моля те. — Но аз, братлета, не можех да сделам ничево друго, освен да лежа по лицо и да вия буууууу буууу хууууу.

— Гад — злобно се изсмя сега человекът. — Боклук.

И ме изправи за яката на пижамата ми, както бях слаб и отпуснат, и като замахна с дясната рука, перна ми един право в лицото.

— Това — каза той — ти е, загдето ме вдигна от леглото, свиня такава. — И отри руки една о друга свишшш свишшшш и си отиде. Щрак щрак направи ключът в ключалката.

И онова, братя мои, от което трябваше да избягам сега в съня, беше ужасното и погрешно чувство, че е по-добре да те ударят, отколкото да удариш. Ако онзи человек беше останал, може би щях да му предложа и другата си буза.

* * *

— Ами аз? Мисли ли някой за мен? Къде съм аз във всичко това? Да не съм някакво животно или куче? — И това ги накара да заприказват още по-шумно, като ми подхвърлят но някое слово. Поетому изкричах още по-силно: — Аз нещо като портокал с механизъм ли трябва да бъда?

Не знам какво ме накара да използувам ети слова, братлета, които дойдоха неприглашени в головата ми. Но кой знае почему, тия человеци млъкнаха за минута-две. Тогда стана один очен стар человек с професорски вид и врат като че цял от жици за захранване на тялото от головата и каза:

— Нямаш основание да негодуваш, момче. Ти си направил вече своя избор и това е само последица от него. Всичко оттук нататък е избрано от теб самия.

* * *

— Приятелю — говореше единят от тия человеци, но не можех да увидя, нито да чуя очен хорошо кой точно, — приятелю, малки приятелю, хората са пламнали от възмущение. Ти отне шансовете на тия отвратителни и фукливи злодеи да бъдат преизбрани. Те ще се махнат, и то завинаги ти изпълни дълга си към Свободата!

Опитах се да кажа:

— Ако бях пукнал, щеше да е още по-добре за вас, нали, политически копелета, каквито сте лицемерни и измамни друзя. — Но всьо ето излизаше като ър ър ър. Тогда един от тия тримата ми показа цял куп изрезки от газетите и видях ужасни снимки, как ме отнасят целия в кръв на носилка, и ми се стори, че си спомням как бляскат ярки светкавици, което трябва да са били фотографите. С едно око успях да прочета заглавията, които дрожаха в руката на человека, докато ги държеше, като например: МОМЧЕ, ЖЕРТВА НА ПРЕСТЪПНА ВЪЗПИТАТЕЛНА ПРОГРАМА и ПРАВИТЕЛСТВОТО КАТО УБИЕЦ, и потом имаше и снимка на един человек, който ми изглеждаше знаком, и пишеше ВЪН ВЪН ВЪН, и това трябва да беше Министърът на вътрешните или утрешните.

* * *

— Я виж ти, кой приехал. Откъде знаете, че сте добре дошли?

Тато каза маленко засрамен:

— Четохме за теб във вестниците, сине. Там пише, че са се отнесли зле с теб. Пише, че правителството те докарало дотам, да направиш опит за самоубийство. Но вината е донякъде и наша, синко. Твоят дом си е пак твой, щом всичко свърши, синко.

А мама продължаваше да вика бууу хууу бууу и да изглежда грозна като задник.

— А как я кара новият ти син Джо? Доволен, здрав и мангизлия, надявам се, дай боже. Мама каза:

— О, Алекс, Алекс! Оуууууууу оууууууу. Тато каза:

— Лоша работа,сине. Забъркал се нещо с полицията и го прибрали.

— Наистина ли? — попитах. — Сериозно? Уж беше такъв добър человек. Страшно съм изненадан, наистина ви казвам.

— Гледал си работата човекът — каза тато. — А полицията му казала да се маха. Чакал на един ъгъл. Имал среща с момиче. Те му казали да се маха, а той им отвърнал, че има права като всички, и те се нахвърлили отгоре му и жестоко го набили.

— Колко ужасно — казах. — Колко жалко. И къде е сега горкото момче?

— Оуууу — ревеше мама. — Върна се оууууууу у дома си.

— Да — каза тато. — Върна се в родния си град да се оправи. Тукашната му работа дали на друг.

— Сега значи сте съгласни да се прибера пак и всичко да си е както преди? — спросих аз.

— Да, синко — каза тато. — Молим те.

— Ще си помисля — ответих. — Добре ще го обмисля.

— ОУУУУУУ — не преставаше мама.

— Я млъквай — казах, че да не ти покажа за какво да ревеш и кричиш. Ще ти разбия зубите и окото ми няма да мигне.

И, о, като казах това, братя мои, се почувствувах маленко по-добре, като че всичката свежа красна кров минава през цялото ми тяло. Трябваше да поразмисля върху това. Като че ли, за да ми стане по-добре, бе нужно първо да се влоша.

— Така не се говори на майка, синко — каза тато.

— В края на краищата тя те е родила на тоя свят.

— Да — отвърнах, — на тоя грязен и смрадлив свят. — Закроих силно глази като от болка и казах:

— Отивайте си сега. Ще си помисля дали да се върна. Само че нещата трябва да станат съвсем различни.

— Добре, синко. Както кажеш — рече тато.

Ще трябва да решите — казах — кой ще командува.

— ОУУУУУУУУ — продължаваше мама.

— Добре, синко — каза тато. — Всичко ще бъде, както ти искаш. Само оздравей.

Щом си отидоха, аз се замислих в леглото за разние вещи, минаващи като различни картини през головата ми, и щом сестрьонката се върна и се зае да оправя завивките ми, попитах я:

— От колко време съм тук?

— Около седмица — каза тя.

— И какво ми правиха?

— Ами, бяхте целият изпотрошен и контузен и имахте тежко мозъчно сътресение и голяма загуба на кръв. Трябваше да оправят всичко.

— Ама — настоявах — някой правил ли е нещо с головата ми? Искам да кажа, бърникали ли са нещо в мозъка ми?

— Каквото и да са правили — отвърна тя, — за ваше добро е.

* * *

И видях очен хорошо. В два и половина следобед пристигнаха всички фотографи и писачи от газетите с тетрадки и моливи и так далше. И, братлета, само дето нямаше и фанфари за оня болшой и важен человек, дето идваше да увиди вашия смирен разказвач. Влезе той и, разбира се, това беше самият Министър на вътрешните или утрешните работи, облечен по последна мода и с етот хо хо хо голос на висшите класи. Свят щрак свят щрак правеха камерите, когато той ми подаде рука за здрасти. Аз рекох:

— Хе хе хе хе. Как е хавата, стари друг? Никой, изглежда, не поня това, но някой сказа с груб голос:

— Повече уважение, момче, като разговаряш с Министъра.

— Топки — озъбих се като собака. — Пука ми на оная работа.

— Нищо, нищо — каза бързо Вътрешният или Утрешният. — Той ми говори като на приятел, нали, синко?

— Аз съм приятел на всички — казах, — освен на враговете си.

— И кои са враговете ти? — спроси Министърът, докато всички вестникари драскаха драс драс драс като сумашедши. — Кажи ми, момчето ми.

— Всички, които ми правят зло, са ми врагове.

— Е — каза Утрешният, — аз и правителството, на което съм член, искаме да ни смяташ за свои приятели. Да, приятели. Ние те излекувахме, нали? Получаваш най-добрите грижи. Никога не сме ти желаели зло, но има такива, които ти го желаеха и все още го желаят. И мисля, че знаеш кои са те. Да да да — продължи той, — има някои хора, които искаха да те използуват, да, да те използуват за политически цели. Те биха се радвали, да, биха се радвали да си мъртъв, защото смятаха да обвинят правителството за това. Мисля, че знаеш кои са тези хора. Има един човек — продължаваше министърът, — на име Ф. Александър, автор на подривна литература, който вие като вълк за кръвта ти. Луд е от желание да забие нож в теб. Но ти си в безопасност от него. Отстранихме го.

— Той се пишеше другарче — казах. — Като майка се грижеше за мен.

— Установихме, че си му сторил зло. Или поне — поправи се очен очен бъйстро Министърът — той си мисли така. Втълпил си е, че си виновен за смъртта на негова близка.

— Значи някой му е казал — казах аз.

— Внушил си е — настоя Министърът. — Той беше опасен. Прибрахме го за негово добро. А също и за твое.

— Благодаря — казах. — Много любезно от ваша страна.

— Като излезеш оттук — продължи Министърът, — няма да се безпокоиш за нищо. Ние ще се погрижим за всичко. Ще имаш добра работа с хубава заплата. Защото ни помагаш.

— Така ли? Не знаех — казах аз.

— Ние винаги помагаме на приятелите си. — Тогава той хвана руката ми, някакъв человек изкрича:

„Усмивка!“ и аз се ухилих като сумашедши, без да му мисля, и свят свят щрак пук тряс заснимаха апаратите мен и Министъра като приятели заедно.

— Добро момче си ти — каза тая важна личност, — много добро момче. Ето виж, тук има и подарък за теб.

И тогава, братлета, внесоха болшая лъскава кутия и веднага понях какво е. Беше стерео. Поставиха го до леглото, отвориха го и някой пъхна щепсела в контакта на стената.

— Какво да бъде? — попита един человек с очки на носа, който държеше в руки хубави лъскави пликове с музика. — Моцарт? Бетховен? Шьонберг? Карл Орф?

— Деветата — казах аз. — Славната Девета.

И Деветата започна, о братя мои. Всички си тръгнаха тихо и кротко, докато аз си лежах със закроени глази и си слушах хубавата музика. Министърът каза: „Какво добро момче“ и ме потупа по плечото, а после се чупи. Само един человек остана и ми каза:

„Подпиши тук, ако обичаш.“ Откроих глази да подпиша, без да знам какво подписвам, о братя мои, и без да ми пука. Тогда ме оставиха сам с великата Девета на Лудвиг Ван.

О, каква наслада, мммммммммммм! Като стигна до скерцото, увидих се ясно как тичам ли, тичам на очен леки вълшебни ноги и режа цялото лицо на кричащия свят с бритвата си главорезка. И очаквах да чуя бавната част, а потом хорощата последна хорова част. Бях излекуван, истина ви казвам, братя мои.

* * *

Спойлерът, който е поместен в българската Уикипедия, пропуска политическата част от възстановяването на стария Алекс, а това е доста съществена част от историята.

Орязаният финал на романа пък е достатъчно добро решение за нашата и американската система на розови очаквания.
Именно затова техните филми са със задължителен щастлив край, а нашите с недовършено очакване, пълно с неизвестности, но пък… надеждата не е отнета, нали.
Както е в бруталната липсваща част от първото издание на български. И във филма, който някак не ми се иска да изнамеря, за да гледам. Поне засега.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s