БДЖ и историите на непознати спътници


Боже, докарай ни живи!!!

Нищо друго не е съкращението БДЖ, това го знам от едно туристическо мероприятие преди повече от 19 години, когато един зевзек си забавляваше аудиторията на една полянка. Аз само преминавах. Но и тогава, преди 20 години, и днес, пътуването с железницата ми е честа необходимост. Докато тогава беше почти ежедневна, или през-дневна, сега е ежеседмична.

Миналата събота пътувах с възрастен човек, който ми разказа, че е взел тавана на пенсия, вместо към 2-3 хиляди лева месечно, както му се полага по изчисление. Работил е в „Меден рудник“. 80-годишният човек разказваше, че е работил при голям блъсък и много лоши условия на труд. Предполагам, че след пенсионирането си живее в Трявна или наоколо, за това не стана дума. Но съпостави своята пенсия с пенсията на жена му, която била минималната: 150 лева. Тя също се е блъскала цял живот, трудовият ѝ стаж е препълнен, работата ѝ винаги е била тежка, защото била магазинерка и все тежки щайги вдигала, а накрая — как ли би живяла, ако не е моята пенсия, нареждаше събеседникът ми.
Аз пък си рекох, че дори с блъскане и тормоз, с приоритетно възнаграждение, на мястото, където работя, пак нямам шанс да получа чисто колкото е пенсията на този човек. Толкова ли в пъти е различен трудът ми, този на съпругата му някога и неговият в мините?

Той се чувства ощетен, ощетена е жена му, а аз, аз къде съм?

Изводът, който формулирам седмица по-късно, е такъв:
Да, трудът ми не е по-тежък физически от този на магазинерката, не е по-опасен от този на миньора, не е производителен като този на хората от материалното производство, не е видимо резултатен нито като техния труд, нито като труда на хората в услугите, които доставят на момента обслужването, за което някой им плаща.
Така, за да бъде оценен според качеството му и значимостта му моят труд, задължително е да има достойно заплащане трудът на миньора, на работника в производството или услугите, да имат достатъчно висока производителност и доходност за държавата техният труд и техните производства, да са в светлата част на икономиката печалбите на работодателите им, за да дойде ред след това да се преразпределя за професии като моята.
Не е проблемът нито в тавана на пенсиите, нито в качеството на здравеопазването или сенчестостта на икономиката в частен случай.
Кога ли ще се осмисля по този начин горещата несправедливост, която ни причиняват онези, които избираме да съставят и прилагат законите, щом ТЕ продължават да „помагат“ на някакви свои гласоподаватели, без да се сещат, че техният труд пък е крайно важен за труда на всички останали, колкото и да е непродуктивен депутатският величав напън да се демонстрира свръхвисокоинтелектуалноотговорен социалноангажиран и политически ориентиран труд.

Снощи пътувах с човек на 53 години.
Заговорихме се във втория влак, който беше всъщност първи, защото до Дъбово отново ни извозиха с автобуси.
Качил се е като мене от Трявна. А се прибира от Кръстец, където работи. Иначе е от община Руен, т.е. околностите на Бургас, а държавната фирма, за която работи, е от Варна. Докато бил на Кръстец, още от началото на седмицата, не знаел, че така ще завърши работата му: вместо към Дъбово, първо към Трявна, а после до Дъбово през Хаинбоаз. Защото сутринта в петък се случило свличането на 40 кубика скална маса върху участък от жп линията, така че в едната посока релсовият път се оказал непроходим, а заобикалянето с автобуса се оказа с огромно закъснение заради закъснението на влака, който чакахме да дойде от Горна в Трявна повече от 40 минути.
Първият разговор по мобилния телефон, който изслушах волю-неволю, беше учтив и внимателен, на книжовен български език, в учтива форма. Май човекът говореше с някакъв шеф. След малко се проведе кратък разговор на турски, който не опитах да схвана, само предположих, че не е на цигански, например.
След това се разговорихме с моя спътник, на когото се натресох в купето. Оказа се, че има билет за експреса, но предпочита да пропътува с пътническия влак маршрута до Сливен, а после да се прехвърли на Чайка-та.
Разказа ми къде е работил още от млад по железопътните строително-ремонтни площадки, още когато имало военизирани железопътни войски. Помислих си за трудови войски, но съобразих, че може би са били отделни.
Разказа не е най-точно. Повечето изброяваше гари и спирки, между които е работил, къде са нощували, какъв студ е било по фургони и бараки, а за някои участъци от релсовия път, може да говори и само от коя до коя керемидка не е участвал в ремонти. Например, не е бил между Чинтулово и Сливен. А има някакъв род в Жельо войвода, аз пък му говорих за спирка Таньо войвода, до която така и не се возих, а ми обещаваха толкова години докато бяхме малки с братовчедите.
Говорихме за смесените райони, където някога учителите са учили всички ученици на български, а как сега все по-малко научават български децата. Самият ми спътник с гордост разказа, че и двамата му синове са отишли да се изучат в големите градове и сега знаят и двата езика. Но че имат роднини в някои селища, където в днешно време няма кой да ги научи на български език и много малко шансове остават на младите от такива села да си хванат хляба по нормален начин.
Че никога не са имали разногласия и вражда със съседите си в селото. Дори ми говори за съвсем пресен случай: как на Архангелова задушница българите опявали курбан, а турците правили сватба, но изчакали да мине обяд, заради курбана и пеенето на свещеника, а след това продължили заедно сватбата. Оженил сина си моят събеседник. А рода си не познава много, майка му повече разправяла на снаха си, преди да почине, така съпругата на моят спътник изненадващо повече познавала рода на мъжа си и можела да му говори кой кой е, нищо че живяла само 15-тина години със свекърва си.
Не се наложи да сравняваме други сходства, но за родовата памет и аз си разказах как не се познаваме повечето втори братовчеди и не помним родителите на родителите ни…
Имаше реализъм, надежда и умерен оптимизъм в разговора ни. Най-вече защото и двамата сме наясно, че животът ни е уморил доста, много блъсък е отишъл по безкрайните пътища, а това, че винаги се случва нещо неочаквано, че не е предвидимо къде и как ще минава делникът ни, е една от хубавите придобивки: не сме скучали, дори и в черните цветове на дните в България занапред, при нас пак ще е така.

Днес се прибрах мълчаливо, но без голямо разминаване от разписанието. Не видях къде е било свлачището вчера, след Кръстец не се виждаше, тъмно и мъгливо беше.
Понякога има и спазване на разписанието, както беше и миналата събота с бързия влак от Варна за Пловдив, нищо, че ми отказаха билет направо за Трявна, ами ме накараха да си купувам отделно билети до Дъбово.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s