Защо няма да кажа?


25 години стигат!

Предишният подобен лозунг беше:

45 години стигат!

На децата, които не са стигнали дори до 20, а ще гласуват (или поне ще имат такова право), за какви 25, 45 и други продължителни години, дето „стигат“ им е ясно?

Когато моята дъщеря беше бебе, едно 18-20 годишно дете, живеещо в София, ми каза: Е, поне за нея вече ще е по-лесно. Да, сега из България се стрелят (в София е ежедневие), но тя ще расте през времето, когато тези лудости ще се изчистят, а като стане зрял човек, за тяхното поколение ще е добре.
Да, ама не позна.
Колко силно се надявах думите на нашия братовчед да се окажат верни. Сега той вече е два пъти по-голям оттогава. Все още е в България. Но сестра му не е.
А брат ми пътува за по месец да работи извън България и после за седмица се връща при семейството си, защото така нашите новоизлюпени бизнесмени и работодатели продават работниците си за жълтите стотинки на европейците, към които дори вече официално се числим.
А другият ми братовчед от 12 години е в Чикагските предградия, с цялото си семейство и се връщат поотделно през 5-6 години за по няколко седмици.
Това ли е всичко, което постигнахме със себе си и държавата си през тези 25+45 години?
Досега, като изключим първите избори след 10.10, на които не успях да участвам заради безкрайните опашки, съм гласувала на всички референдуми.
И досега гласът ми не е бил „преразпределян“.
Е, тази година, ще избера още по-голямата глупост: Ще гласувам за предложение, което ще събере под 1% от вота.
Мислех си, че имам право да се надявам. Че отнякъде ще се появи юнакът на коня.
Но не би.
Подписах се в списък на застъпник на такава неизбираема партия. Преди началото на кампанията.
И няма да кажа за кого ще гласувам. (Ха-ха!)
И все още се питам, тези застъпници имат ли право да размислят в последния момент за своя избор.
А аз, за моя?
И, какво по-добро ще измислим???
Графът ме предизвика с публикацията си да споделя моята нова уникална ситуация. Ще трябва да търся още информация по темата за моя предварителен подпис.
Потърсих реакцията на човек, чието трезво мнение винаги е било невероятно ценно за мене.
Представих хипотетичната ситуация, която вече няма как да се случи, но поне можех на думи да проверя:
Въпрос:
Виждаш ме на площада в предизборната шатра на една от n-те партии. Какво ще си помислиш за мене?
Отговор:
Че ти трябват пари. Нищо друго.

Така е то.
Човек, който ме познава, за когото съм сигурна, че ме разбира по-добре от други мои близки.
Нито грам колебание, че имам идейна необходимост да подкрепя чиято и да било идея на днешното време.

Advertisements

5 comments

  1. Графът

    Точно защото Ви познава, драга приятелко! Не се съмнява в подкрепата Ви на идея, но знае, че добре съзнавате безсмислието в сегашната ситуация от действия в името на идея… 😦

    • zelenkroki

      Не, това не мога да го приема и за себе си, Графе.
      Ако се наложи да се включа някъде предизборно, дори да е за съмнителни обещани левчета, пак ще вложа извратената си представа за безумен смисъл. 🙂

      • Графът

        Аз, обаче, мила приятелко, бих отсъдил друго. Нищо, че никога не сме стиснали ръцете си и срещнали очите си, че Ви познавам само писмено.
        Заради идеята! – колкото и безнадеждно да изглежда в момента.
        „Не за парите и не за славата“, както се пее в една песничка.
        Имало е, има и ще има такива хора, слава Богу! Без тях днес нямаше да съществува даже християнството.
        ………………….
        Нарочно разделих коментара си на две във времето, разбирате защо. Първата част – за Вашия познат, втората част – за мен…

  2. zelenkroki

    Да, хубавото на виртуалното познанство е именно това: идеите са по-истински от действителността. В нашия малък град сме се нагледали на предизборни агитации. Стоят едни хора, наши познати, дори приятели и близки, тихички и кротки, а ние, останалите, преминаваме покрай тях също толкова тихичко и кротко. Аз поне, гледам да не гледам в очите на познатите си. Дори се опитвам изобщо да не виждам дали познавам „агитаторите“. Преди 4-5 години (не помня кога имаше избори и за какво, но ми се струва да беше отдавна, не за последните и предпоследните) един мой ученик се провикна и ни догони да ни раздаде кибрити и бонбончета. Ние вървяхме двете с моя колежка, но тя не работеше в училище, когато той беше ученик. Щедро ни почерпи младият човек, ние още по-щедро му благодарихме. Това беше. Такива са ми представите за агитирането.
    Аз вече си разказах идеята на моите събеседници около политиката: какъвто и да е предизборният лозунг, едно допълнение под него: „Не ни вярвайте“, или, ако е от мое име: „Не им вярвайте“, ще събере много повече интерес и публика.
    Които ме слушаха, ми обясниха, че не може да става така. А защо? Ако целта е някакви 1% гласове, защо да не се заложи на антирекламата? Българинът обича да е инат. Ами, колко му е, да направи противоположното, като го зовеш: Не прави така!?
    Най-малкото, нищо не се губи от нищото. На нула не се дели, нали? 🙂
    Та, ако се случи да ме видят на политическа агитка, непременно ще се опитам да приложа този вариант.
    Обаче дивото ми въображение не е очаквало да ми се радват, нито да ми съчувстват.
    Ако първата реакция е била, че съм се съгласила заради парите, значи ме жалят. И когато нямам какво да крия или добавя към картинката, спрямо човека, чийто отзив цитирах приблизително, значи съм дала достатъчно поводи в ежедневието ни да ме жали, а не да ме търси на идейно ниво за политиката… Констатацията е гадничка. Само че реалността е именно такава. 🙂 😦

    • shadowbobi

      Дребнодушието не трябва да се афишира излишно, човек трябва да изясни сам взаимоотношенията със себе си и да прояви категоричност в казуса. Не е добре в мненията на другите да търси себе си, а после проявеното му самоубеждение да не е съгласно с някого. Човек не може да обяви че ще гласува за глупост, ако не е такъв. И в най дребната постъпка трябва да има аргумент. Ситуацията може да принуди личността към странни действия, но самата личност трябва аналитично да е достигнала до тях. Основанието за наивност отминава с възрастта и оправданието за неизградена позиция остава само поза. Какво ще помислят за мен е важно, но по важното е какво аз мисля за себе си при дадена постъпка, успяло ли е оправданието да надделее вината и дали смиреността не е всъщност гузност. Със зрелостта намаляват компромисите, които може да позволим с персоната си. Може да прегрешим, но убедени в греха си. В случая доводите са ясни – всички са маскари, гласуваш за най малкото зло, което няма и вероятност да влезе в парламента, вземаш евентуално пари, които все някой ще вземе и последствията – горчив вкус в самочувствието, който до резултатите от изборите ще премине. Няма гузност, защото от тази постъпка не може да има последствия. Не одобрявам подобни отклонения, но на всеки принуден от обстоятелства може да се случи, важното е да не стане навик да изневеряваме на вътрешните си убеждения заради външни изяви и облаги, защото ставаме все по кухи отвътре в преследване на това, да се облепим от вън с все повече облаги.
      Сиромашка орисия…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s