Просветлението


Да, хубаво е по традиция Възкресението да е съпроводено с онази пречистваща и полезна сила на оптимистично ново начало.
Тази година, след екстремно изчитане на „Фермата“ на Оруел, се разрових за цитатите за дъба и княз Андрей Болконски, защото неизвестно как именно сравнението с безстрастното равнодушие на дъба и последвалото след това негово буйно събудено състояние, ме карат да вярвам в Кръговрата на Природата.
И дори и във Възкресението всяка година.

Край пътя се издигаше дъб. Навярно десетократно по-стар от брезите, от които се състоеше гората, той беше десет пъти по-дебел и два пъти по-висок от всяка бреза. Беше грамаден дъб, който само двама души можеха да обхванат, с отдавна, както се виждаше, изпокършени клони и изпочупена кора, със зарасли стари струпеи. Със своите грамадни тромави, несиметрично разперени възлести ръце и пръсти той се възправяше като стар, навъсен и презрителен изрод между усмихващите се брези. Само той единствен не искаше да се подчини на пролетното очарование и не искаше да види нито пролетта, нито слънцето.

„Пролет и любов, и щастие! — сякаш казваше тоя дъб. — Как не ви омръзва все същата глупава и безсмислена измама. Все едно и също и все измама! Няма ни пролет, ни слънце, ни щастие. Ето, вижте, задушени мъртви елши, винаги еднакви, ето и аз, разперил очупените си, изподрани пръсти, отдето и да са покарали — от гърба, от страните. Както са покарали — така и стоя и не вярвам на вашите надежди и измами.“
Минавайки през гората, княз Андрей няколко пъти се обърна да изгледа тоя дъб, сякаш очакваше нещо от него. Цветя и трева имаше и под дъба, но той все тъй намръщен, неподвижно, уродливо и упорито се възправяше посред тях.
„Да, той е прав, хиляди пъти е прав тоя дъб — мислеше княз Андрей, — нека другите, младите, се поддават отново на тая измама, ние познаваме живота — нашият живот е свършен!“ Цяла нова редица мисли — безнадеждни, но тъжно-приятни във връзка с тоя дъб, изникна в душата на княз Андрей. През това пътуване той сякаш наново премисли целия си живот и стигна до по-раншното, успокоително и безнадеждно заключение, че не му трябва да почва нищо, че трябва да доживява живота си, без да върши зло, без да се тревожи и без да желае нищо.

*************
Беше вече началото на юни, когато княз Андрей, връщайки се дома, навлезе пак в оная брезова горичка, в която старият чепат дъб тъй странно и незабравимо го бе поразил. Звънчетата дрънкаха сега още по-приглушено, отколкото преди месец; всичко беше изпълнено, сенчесто и гъсто; и младите ели, пръснати из гората, не нарушаваха общата красота и като се приспособяваха към всичко наоколо, зеленееха нежно с пухкави млади издънки.
Целият ден беше горещ, някъде се канеше буря, но само едно малко облаче напръска праха по пътя и сочните листа. Лявата страна на гората беше тъмна, в сянка; дясната, мокра, лъскава, блестеше на слънцето, поклащайки се едва-едва от вятъра. Всичко цъфтеше; славеите пееха и извиваха ту наблизо, ту далече.
„Да, тук, в тая гора беше дъбът, с който бяхме съгласни — помисли княз Андрей. — Но де е той?“ — помисли отново княз Андрей, като погледна лявата страна на пътя, и без сам да знае, без да го познае, се любуваше на тоя дъб, който търсеше. Цял преобразен, разперил като шатър сочната си, тъмна зеленина, старият дъб сякаш се разтапяше, поклащайки се едва-едва в лъчите на привечерното слънце. Нито възлестите пръсти, нито струпеите, нито старото недоверие и скръб — нищо не се виждаше. През твърдата стогодишна кора бяха поникнали без клончета сочни млади листа и не можеше да се повярва, че тоя старец ги бе родил. „Да, същият дъб“ — помисли княз Андрей и изведнъж го обзе безпричинно пролетно чувство на радост и обнова. Той отведнъж и едновременно си припомни всички най-хубави мигове в живота си. И Аустерлиц с високото небе, и мъртвото укорно лице на жена си, и Пиер на сала, и девойчето, развълнувано от красотата на нощта, и тая нощ, и луната — той изведнъж си спомни всичко.
„Не, на тридесет и една години животът не е свършен — неочаквано, окончателно и безвъзвратно реши княз Андрей. — Не е достатъчно, че зная всичко, което имам в себе си, трябва да го знаят всички; и Пиер, и това девойче, което искаше да хвръкне в небето; трябва всички да ме познават, трябва моят живот да не тече само за мен, трябва те да не живеят тъй, независимо от моя живот, както това девойче, а той да се отразява върху всички и всички да живеят заедно с мене!“

Advertisements

2 comments

    • zelenkroki

      Може би защото при алегориите все ни се иска да вярваме, че не сме ние добитъците. 🙂
      Докато в „1984“ няма нужда да се разгадават загадки кой кой е.
      „Ти си труден случай. Но не губи надежда. Рано или късно всеки оздравява. Накрая ще застреляме и теб.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s