Нетърпение


Пак не успях да присъствам на мини-дебата, който се проведе вчера в зала „Дръзновение“. Участваха много ученици от нашето училище, вълненията бяха огромни, включително моите и на Анна.
Междувременно трябваше да се намерят преводачи за гостите от делегация, които организаторите на дебата предвидливо са поканили.
Анна отказа с категоричност, нещо, което аз и госпожата, която я потърси да превежда, не умеем. Е, поне за себе си, съм сигурна, че трудно отказвам, дори когато не съм компетентна да помогна. Това е по-гадна ситуация от категоричен отказ, но трябва да се напомня от време на време („от време на време“ са 4 думи, нищо не се слива!!!), за да не стигам до изпълнения като петъчното.
След това отиде да се изявява и като фотограф рожбичката ми, но и от тази си проява не е доволна, защото снимките не били станали качествени.
А на въпроса ми, харесало ли ѝ е, отговорът беше: „Не.“ Може би трябваше друго да попитам: Дали съжалява, че отиде?
След постепенно разчепкване на това, какво е видяла и чула, се оказа, че две от изказванията са ѝ харесали много. Особено едното, защото е на момиче-дебютант в дебатите. Другото момиче е кралица на усмивката и от нея е винаги очарована, този път — също.
Но „Ина си е Ина“, сякаш вече не е изненадващо, не е новина, че тя се е справила отлично, както винаги.
И сега се връщам отново към това, какво толкова не ѝ хареса този път?
Имало е много хора, включително правостоящи. Така, при леко шумна публика, поне докато се почне мероприятието, си знаем, че е малко неприятно. Но не е болка за умиране.
Имало и анкета. Тя се гневи, че е попълвала отговорите (а може и да е бил само един) с идеята за една посока на питането, а после се оказало, че отговорът ѝ би бил противоположен, ако беше отчела другата страна на въпроса. Ядосва се, че не са я преброили правилно.
Това достатъчно ли е да не ѝ хареса изявата, като цяло? — Не ми се вярва.
Продължихме да си разказваме още.
Както на всички дебати досега (а тя ги гледа и слуша от 10 години вече) все отборът, на когото симпатизира, се оказва губещ.
Още от времето на Мариета Скорчева, Борислава, Петя и т.н., дори от времето на Димитър и Павел, които не познава по име, но ги е слушала. Значи, не е повод да не ти харесва един дебат, най-малкото, не е такова „нехаресване“, което да те откаже да посещаващ като публика следващия.
Тогава, какво толкова този път не ти беше на сърце?
Обясненията се свързваха с образа на Гергана, ценностите, които описва наскоро в домашното по литература, а не очакваше да се включат в дебата толкова пряко.
И аз, с известно облекчение, успях да формулирам нещо, което се оказа вярната причина:
Двата отбора избрали различни понятия и определения, които всеки защитил за себе си, поотделно, а истински спор и противопоставяне между страните не е имало. И двете тези са си били неопровержими, добре защитени, но в същността си това не е било дебат, утвърждаващ или отричащ едно и също твърдение.
Е, добре дошла!
🙂
От това по-хубаво има ли?
Всички са доволни от изказванията си, съдиите са новобранци и винаги победата, която ще отсъдят, може да си стои за статистиката, но няма как да е с някаква особена стойност.
И само на дебат ли е така?
Прибрахме се два часа след дебата (защото отново имаше защо да ме чакат преди да затворят училището), след час отново се върнахме. Този път на театър.
Претъпкана зала. За аматьорски театър не е съвсем закономерно.
Актуален сюжет, сценарий и дива игра на тревненските артисти. Залата (очаквано и задружно) заглушава думите на актьорите след всяко споменаване на Тревненския балкан, Късовци и след всяко излизане на касапина със сатъра.
Повече от час и половина представление.
Много централна роля на Светла Модева и на актьора, когото помним от първото ни посещение на театър в „Биволът“.
Много колорит и смях, чудесно включване на едно мъничко момченце в началото и в края на представлението.
И продължение на дискусията за малкия човек, която ще довършваме и днес, след Славейковите четения.
Нямам търпение да дочакам кога моето човече ще проумее този „Шинел“, за който има едни хвалебствени поощрения от две госпожи по литература, заради написаното на класното, в час, без консултации с анализаторски тълкувания на критици и помощник-литератори от сайтовете, и за който все още недоумява, как е възможно да съществува героят на Гогол в истинския живот.
А всъщност, много по-добре да не бързам да я видя прогледнала.
Снощи се е вписал още някой от посетителите на блога ми с коментар за „Дервишово семе“. Че разказът се изучава рано, едва в 8 клас. Да, в осми клас го изучават. Да, по „моето време“ изобщо не се разглеждаше нито този разказ, нито „Бел Ами“ в десети клас, нито „Шинел“, нито библията в девети.
Трябва ли да искаме учениците да имат погледа на препатили хора, за да открият величието на една любов, нищожеството на един живот, неизмеримостта на библейското описание, трудността на архаизмите, диалектите и странните думи, които са останали в съкровищницата на литературата?
Те си трупат своя опит, протестът и негодуванието от онова, което учат по задължение, колкото и неразбираемо да е то, щом се случва емоционалното отношение, дори и негативно, пак ще ги върне някой ден при Рамадан или при Акакий Акакиевич Башмачкин, а още по-сигурно е, че ще градят своята „мала градинка“ бавно и постепенно с усилията на своето пробуждане, неволи и грешки, докато е спорно и съмнително както е в извода: „тез живи цветя няма ги“, дали по-адаптирано и ненасилствено придобито познание, с меки и любвеобилни подходи, с почистени и ревизирани текстове, ще донесе желаната стабилност на позициите на утрешните зрели хора в реалния живот.
Как ми се иска да вярвам, че Акакий Акакиевич наистина не съществува.
Видно, по-малко прочетени приказки и книжки в детството насаждат невярата у моето гардженце.
Всичко с времето си.
Само че слоевете на съзряването едно време и в сегашно време са се разместили.
Черният ми оптимизъм отново се захрани с още черни очаквания. Хич не искам да съм права. Още по-малко черногледа. Но пък съм оптимист. Че един ден ще се окаже, че и вчера, и днес съм била права.

Advertisements

4 comments

  1. ВИОЛЕТА ТАЧЕВА

    Анна да вземе да дойде в клуба!! То така отстрани е много лесно, всеки път могат да се намерят кусури. Но докато търсиш кусурите на другия самият ти какво точно правиш? Растеш ли? Пиша това с <3!

    • zelenkroki

      Сърдечни поздрави, но не са към мене призивите :).
      А в клуба на дебатьорите се каните от доста време, доколкото ви наблюдавам. При опитите да разпъваме децата, от които най-много имаме нужда, печелившите получават парченца накъсана плът, опарцаливена душа и горчилката на победата е твърде силна.
      Очаквам един ден да не се приемате така уникално, Вие, от клуба, срещу нас, от публиката.
      Че не е съвсем сигурно кога барикадата с потъпкване и взлом събира единомислещите за поредната нова битка.
      И Стената се иззижда наново с първата тухличка на градежа, уж на игра.
      🙂 🙂

  2. ВИОЛЕТА ТАЧЕВА

    Никога не съм била срещу публиката. и не мисля, че някой от клуба някога е бил. Полагам усилия (даже последното беше почти непосилно) да обучавам и публиката заедно със самите дебатьори, че и със самата мен. Не ми стигат силите обаче, защото в клуба са много по-малко от тези извън клуба. Затова вечно търся ако не дебатьори, поне съмишленици. И двете с Анна сте към тях. 🙂 Сега за лятото са се записали 25 деца от 2-7 клас. Какъв втори клас!!!!!!!!!! Мен не ми остана време да положа грижа за по-големите, все пак това е средношколска програма.
    Както и да е! Битката свършва със смъртта на боеца. Така че мисля, още много битки могат да се поемат 😉
    Поздрави!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s