Добрите и лошите


Надпис:

Добрите момчета отиват в рая, а лошите – където си искаме.

Може би добрите писатели отиват в рая, а лошите – в ада? – пита @байГроздан в коментар на Адът и писателите

Моята асоциация с написаното и коментираното е към далечен спомен за новопрочетена книга с твърди корици. От далечните ми ученически години.
Онова, което ме порази, беше маститият вид на книгата. Не знаех аз, че и литературните критици пишат такива трудове.
Моето почти случайно попадение обаче не беше по жанр литературна критика.
Авторът е известен писател.
Негови или не – има няколко образци на разкази, които са незабравими и разтърсващи – с всичко земно, планинско, родопско и българско, и общочовешко – вплетено по убедителен начин. Тези разкази са филмирани и отдавна не се спори за качеството на написаното. Художественото слово, авторско, преразказано, изслушано, записано от другиго, все едно – е увековечено и името Николай Хайтов означава познати герои, актьори, истории, съдби, любови, страсти, отдадености.
Не очаквах, че видният писател ще се изявява като общественик и будна съвест на народа ни – и книгата, която ми попадна не навреме и не на място, съвсем не ме привлече с името на автора си, а с темата: гробът на Левски. Онези спорове, отразени и от средствата за масова информация, били се засилили и задълбочили много след публикуването през 1985 г. на въпросната книга. Хаотичното ми любопитство по онова време, не толкова за логичността на две или повече хипотези, нито за нападките, отправили си уж научно обосновани и аргументирани поддръжници на различните мнения, изобщо не предполагаше стресиращата емоция по време на прочита. Дори само заглавието на книгата „Последните мигове и гробът на Васил Левски” – за мене звучеше много повече като поетично-романтично очакване на философски размисъл за един човешки живот и геройска смърт.
Днес е лесно да се даде набързо квалификация „мразител“, т.е., хейтър, за да се прикачи модната и актуална дума към някого.
Сега си давам сметка, че съм се срещнала с първото хейт-четиво именно тогава. Четях, не се отказвах. И недоумявах, защо са толкова много думи? Защо са толкова нападки срещу едного или другиго? Колкото много изследователи и заблуждаващи масовите представи хора да се оплитаха в текста, колкото и гневни обвинения да отправяше Хайтов – къде убедителни, къде само гневни…, аз продължавах да се учудвам: той пък с какво право клейми историци и изследователи? Кога пък стана по-компетентен? Нали уж е творец, а не учен? Учен ли е той? Творец ли е? Възможно ли е да греша в недоумението си? Защо ли тази неприятна изненада се е вгнездила в съзнанието ми оттогава вече десетки години?
И още докато се мъчех да запомня фактите, догадките и в бъркотията на толкова непознати ми имена, дати, свидетелства и спомени, си казах: Няма да се разбере кой е крив и кой не е само с едно прочитане. И тайничко си обещах пак да препрочета някога книжката. Бях я взела от селската ни библиотека – съвсем случайно ми попадна заглавието, никакъв медиен шум или препоръка не бяха ми въздействали да избера книжката.
А тя – средно дебеличка, с твърди кори.
Как е възможно?!
Ботев, дето е гениален поет, има 50-тина странички с 15-тина стихотворения.
Има и публицистика, разбира се, но едни 15-тина стихотворения, без нищо друго, само да бяха свързани с жертвата и примера на автора – пак щяха да са достатъчни, за да си остане гениален поет. Той, Ботев, някога спечелил ли е от продажбата на тези стихове?
Или Левски е получил хонорар за крилатите фрази, с които ни е завещал веруюто си, за онези негови мисли, записани в джобно тефтерче?
Не се замислих, сравнено с тях, как ли се е препитавал Хайтов от творбите си. Нали, като за писател, е имало защо да спечели от написаното.
Но да се продава книга, която не е художествена литература, пък е по-скъпа от стихосбирката на Ботев и няма как да се сравни с величавата сила на заветите на Левски???
Нещо не бях подготвена за този факт. Така и не взех книгата от библиотеката отново. Някаква тъмна ненавист към автора на нещо, наречено историческо изследване, без да е историк, готов да богатее на гърба на националния герой и на гърба на неговата смърт – век по-късно, ми се стори кощунство.
Днес може би ще приема написаното по-благосклонно.
И все пак, тогава, докато четях и се възмущавах, докато пресмятах как не е било извънредно усилие да запишеш свидетелските думи на този и онзи, да се възползваш от мненията на специалистите, да направляваш в една или друга посока теориите и спомените… всичко това не ми се видя много полезно и похвално.
А още по-малко търсех оправдания. Не може да изследваш героя за пари. Нас не ни учеха да бъдем кариеристи и прагматици тогава. Пък и да е имало яснота как едно говорят, а друго вършат – точно чрез Левски аз не бих приела нито прагматизма, нито смисъл от писания, грубо отрицаващи алтернативни мнения и позиции. И ми стана ясно колко цинично е отношението към Левски. Веднага си представих какво е моето пожелание към автора на „изследването“: като е готов да получава пари за, според мене, фиктивното издирване на Гроба на Апостола: да си хапне книжките с кориците – без останки! Не само че ми изглеждаше страшно да си представя как е пресмятал печалбата от изданието, бях сигурна, че не искам да знам за вътрешните кавги и спорове на толкова представители от научния свят, за нападките, обидните квалификации, престъпното нехайство на едни и други, които не са се трогнали от отговорността да опазят историческата памет за гибелта на героя.
По-добре да я нямаше тази пълна с омраза и хули книга. По-добре – да си я дъвче със зъби, а не да ми разбърква ВЯРАТА и да ми тъпче идеала за истинския патриот.
Отричайки едно поведение, не ставам ли и аз като онзи, когото мислено порицавам?
А вече стана и явно.
Идеята авторът да трябва да се храни – буквално, физически – предъвквайки страниците на книгите си в хартиен вид, ми е станала твърде образна представа за наказание.

Преди 10-12 години се появиха първите учебни помагала по информатика и информационни технологии за новите учебни планове и програми в гимназиалната степен на училището. Наложи се да вляза в болница и си помъкнах две от книжките – сигнални бройки, получени за представяне и реклама на изданията, със себе си. Две седмици се насилвах да чета, трудно и невъзможно да осмислям написаното ми беше, а обстановката допълнително ми помагаше да се чувствам идеално.
След това се оказах отново недоучил даскал и отново трябваше да полагам изпити в университета. Изпитващ ми беше един от авторите на трудните учебници. Междувременно, по време на очните занятия лично ме запознаха с него. А следвременно с този преподавател се получи една от най-продължителните ми служебни и не съвсем служебни кореспонденции през годините.
Та, още в началото на общуването ни се случи да чуя как той мислел да изостави писането на учебници за средношколците и да прекрати заниманията си с ученици и учители за състезания по програмиране. – Веднага се сетих аз за НАКАЗАНИЕТО. Откажеш ли се – яж! И му написах най-любезно, но и категорично писмо с пожеланието да си похапне от своите учебници, щом реши да спре точно в недовършената позиция: захванал се, пък… Не знам имах ли право. Сега едва ли ще се отнеса така драстично с някого. Но вече имам опит да произнасям присъди :).
А вероятно авторът на учебниците не се е стреснал много. Или е проявил чувство за хумор. Или е решил, че не говоря сериозно.
Факт е, че още не се е отказал.
А дали така се е получило по-отговорно отношение към образованието и училището, е друг въпрос.

*****
Затова не ми е ново усещането за мястото на Ада и писателите.
Днес. Тук. Сега.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s