Отново за авторското право и обучението по ИТ


Има-няма – към 13 години след написването ѝ, една творба беше прочетена и се вмъкна в списъка „Трябва да…“ за най-близките часове при единайсетокласниците ми.
Това е моя собственост… – статия, която е насъбрала достатъчно дълга върволица от коментари за около двайсетина дни от публикуването ѝ.
Измежду коментаторите един е посочил, че в статията на друг автор било казано много по-добре.
Въпросният друг автор има поместени в Читанката няколко съчинения, като две са в поредица: Езиково инженерство.
И тъй като чак толкова много моите ученици няма да прочетат (поне не тази година!), ще се опитам да ги помоля да прегледат по-кратичката обзорна и вече – пророческа статия за
Copyleft (c): Пирати на XXI век

Все по-трудно ми е да правя опити за съкращаване, преразказване или резюмиране на написани изчерпателно и кратко материали.
Но дори и тази, разделена в пет части статия ще затрудни дечицата ми.
Сега ще си позволя да поместя няколко цитата, в случай, че се наложи да обсъждаме твърденията от тях:

Грамофонната индустрия, кинематографията, радиото и телевизията в ранните им варианти — тези технологии също не променят радикално положението. Само един малък брой хора от бранша имат техническите средства да копират продукцията и да нарушат авторското право, т.е. евентуалните нарушения са проследими. Това положение обаче коренно се променя през 60-те години, когато се появяват аудио- и видеокасетите.
***
С компютърния софтуер нещата също са горе-долу такива. Авторското право сравнително лесно се е контролирало преди появата на персоналните компютри: тогавашните машини са били големи, скъпи, специализирани, а софтуерът — строго специфичен за всяка машина, система и задача. Чак когато масовите персонални компютри влизат в къщите на хората, започва масовото разпространение на програми и игри в домашни условия, от човек на човек. Стойността на едно пиратско копие е равно на цената на дискетата, т.е. излиза в повечето случаи няколко десетки (или стотици) пъти по-евтино от легалния продукт. И никакви програмни защити не са сигурни: племето на хакерите и кракерите бързо се научи как да се справя с тях, и за копирайта настанаха наистина черни дни.

Компютърните пирати обаче изковаха и забиха в ковчега на авторското право още един пирон. За да си копира касета с музика, човек трябва да вземе оригинал (или N-то копие — няма значение) от някой свой познат. Те трябва ФИЗИЧЕСКИ да се срещнат, единият да предаде касетата на другия; това ограничава кръга и скоростта на разпространение на копията. Компютърджиите въведоха като разпространителска техника BBS-а, а после и глобалните компютърни мрежи. Набираш телефонния номер, или се свързваш със сървъра, и пред теб са стотици и хиляди програми, които можеш да източиш, без въобще да излизаш от къщи — а ако ти имаш програма, която другите нямат, я качваш на BBS-а или на сървъра, и тя става достъпна за всички други потребители.
****
Компютърният софтуер е областта, където авторското право е загазило най-тежко. Там обаче големите разработчици на софтуер донякъде му намериха цаката с постоянното усложняване на продуктите си. Действието на една проста програма може да бъде разгадано от всеки що-годе грамотен юзър и без странична помощ; опциите са малко, менютата са прости, всичко е обозримо. Докато една голяма, сложна, при това излишно усложнена система (каквато е например Windows) предизвиква у по-простите юзъри, които я виждат за пръв път, естествена реакция на объркване — много икони, бутони, аксесоари, иди разбери това всичкото как работи, кое откъде се инсталира, кое с какво е съвместимо… И обикновеният [западен] юзър отива и си взема лицензирано копие не за друго, а за да е сигурен, че ще има гарантирана поддръжка, гарантиран User’s Manual, гарантиран телефонен номер, на който ще му обяснят къде точно на клавиатурата се намира „any key“. Тук копирайтът паразитира не толкова върху постоянното обновяване на програмите и версиите (макар че и върху това също). Той по-скоро експлоатира страха на юзъра пред техниката и детската нужда от Баща, който да го хване за ръчичка и да го преведе през дебрите от менюта и бутони, някои от които се предполага, че хапят. Естествено, специалистът или програмистът не биха се хванали на такива психологически въдици — те добре знаят, че и лицензираният софтуер, и нелицензираният работят все по един начин, дори бъговете им са едни и същи. Но на специалистите това им е хубавото, че са малко на брой, а юзърите са много, мнооооого…

И за разлика от спецовете, плащат.

*****
И така, оказва се, че пазарът съвсем не е единствен и съвсем не задължителен механизъм за разпространение на информационните продукти — в противовес на митовете на западното общество. Оттук, ако се върнем на позицията на инфоиндустрията, става ясно, че тя, заедно с останалите си продукти, трябва непрекъснато да произвежда и мита за неизбежността на пазара — посредством всякакви рекламни кампании, наградни игри, мании и public relations; този мит е жизнено необходим изобщо за нейното съществуване. И законът за авторското право по естествен начин се вгражда в структурата на мита като една от най-важните му съставни части.

Забележете особената тънкост на положението — един закон служи не толкова като юридически регулатор, колкото като медийно-пропаганден инструмент, ключ за ПРЕПРОГРАМИРАНЕ на пазара. Това на пръв поглед е сякаш изсмукано от пръстите твърдение, но в наши български условия е много лесно да се проследи как не друг, а именно инфоиндустрията, в лицето на големите световни фирми, лансират и спонсорират антипиратските кампании в медиите — произвеждайки едновременно с това мита за собствената си неизбежност.
*****
Но основната бъдеща революция, която техническият прогрес готви на авторските права, е свързана с Интернет-медиите.

Досега правенето на медия никога не е било по силите на един човек или малка група; в домашни условия може да се скалъпи и издаде най-много някое полуаматьорско вестниче. Технологията на медиите (особено електронните) е недостъпна за широките слоеве: например, за да откриеш радиостанция или ТВ канал, трябва да искаш разрешение от властите да ти „отпуснат“ парче от ефира. И кабелната телевизия не е разрешение — тя също е обект на забрани и контрол, тя е голяма, видима, проследима, рекетируема политически, както и останалите медии. Но най-важното — всички досегашни медии са изцяло ориентирани към пазара, към всеобщата, контролируема система за обмен на блага и информация. Ако „копираш“ нелегално медията в къщи (например списанието или ТВ филм), както копираш касета или CD, тя ще престане да бъде медия — защото тази дума означава буквално „среда“, тя обозначава непрекъснато и всеобщо инфополе, „поток“ на информацията. В съвременния свят инфополето на медиите е спрегнато с инфополето на пазара, тъй като той ги осигурява и икономически[3], и комуникационно: не друг, а пазарът пренася медиите до хората.

Едно бъдещо увеличаване на скоростта на Интернет-комуникациите рано или късно ще доведе дотам, че огромен брой хора ще могат да пуснат по Мрежата свой собствен медиен канал. Не че всички ще почнат да правят свои програми — макар че биха могли. Но представете си такова нещо: един човек приема например кодиран сателитен канал, картината минава през компютъра, а тези, които нямат сателитни декодери, могат да се включат към сайта му и да гледат ТВ по Интернет, без да дават пари на фирмата, държаща канала. Това е вече ДОМАШНО медийно пиратство! (А не пазарно, както са например нашите кабелни телевизии.) Или друг вариант: някой събира от различни медии и канали филми, музика, предавания, а после подрежда всичко това в един пиратски поток от собствения си сайт — по същия начин, както се правят пиратски компилации от песни на музикални касети и CD.

Подобно пиратство би било много трудно контролируемо — също както при домашното копиране на касети, нищо не излиза на наблюдаемия пазар; достъпът до паразитната медия може да се ограничи с пароли само до някакъв избран кръг хора, а и контролът над милионите потребители в Интернет е твърде затруднителен. Но изкарването на медиите извън границите на пазара води със себе си и други, по-фундаментални следствия с твърде далечен прицел, чак до качествена промяна в структурата на масовото общество.

6–8 октомври 1998

Advertisements

2 comments

  1. zelenkroki

    Отново навреме, баш сега, Краси се е замислил какъв престъпник е по отношение на изкуството. Поне за софтуера той е спокоен.
    „Когато един индустриален творец искат да сподели с някого произведението си — трябва да си плати. Защото на практика този индустриален творец иска да ми продаде това, което не е негово. За което не носи отговорност, а точно обратното — отрочето носи отговорност. Да изхрани индустриалния творец и семейството му.“
    Това би трябвало да означава – плащам със свободата си като създавам индустрия. (Примерно, ако създавам.)
    После следва друго – ограбвам собственика на творбата, пардон, автора, защото собственикът е някой друг, но сякаш хич не е авторът:

    Този творец ми казва така: „Имам принципна уговорка с издателството да напиша книгата. Когато я предам, я предавам в един вид. В книжарницата отива в друг. Минава през редактор, който опорочава изразните ми методи. Минава през коректор, който оправя правописа на редактора…и сетне в печатницата. Един екземпляр от моята книга струва 10 лева за напечатване. В книжарницата пристига на 15 лева. От целият този процес, в договора ми ще пише, че получавам процент Х от всяка бройка, ако тиражът е не по-малко от XYZ бройки. В банковата ми сметка отиват някъде около 30 процента от крайната цена на бройка, като това е в най-добрия случай. Тоест, от сто бройки, аз получавам 45 лева. Е, кажи ми, приятелю, как да имам каквото и да е желание да пиша?“ …

    Трябва ли да спя спокойно нощем или трябва да се въртя неспокойно, понеже съм виновен за това, че човекът няма да получи следващите пари скоро?

    И Краси се паникьосва:
    „В моето пътуване към дълбините на проблема надали има нещо друго освен стени, които само се пречкат.“

    Споко, никаква паника да няма!
    Нали обичаме да си играем на лабиринти? Стеничките са за да е по-интересно, да има екшън, какво толкова?

    Един ден и тебе ще те пречупят, само че без много да бързат!

    Сега иди да учиш, голям срам е то, не е за сравнение, че не си се писал студент още. После ще му мислиш как да си изхранваш семейството. Нали виждаш – хората стават таксиджии, други правят пари в софтуерната индустрия, други – по друг начин. Кой е казал, че плащат, за да си СВОБОДЕН труженик?

    Ако бях мъж, аз щях да стана жиголо. Печели се, не е шега това.
    Но отместих темата за смисъла на авторството и Правата на съзидателя.
    Щом не му се кланят в църква, какъв съзидател?

    Всичките му там производства – материално и …духовно – пазарът определя печалбата. Какви защити? Да не би прекупвачът на земеделска продукция да е по-беден или по-отруден от производителя ѝ? Като не могат да продават „стоката“ си, да стоят гладни!

    И не е луд, който яде зелника. Поне тази поговорка моите ученици я знаят, виждат приложението ѝ всеки ден, така че – по-добре да си с тяхната философия, Краси.
    По-добре.

  2. zelenkroki

    Друга черта е може би по-важна. Това е способността да поглъщаш, запомняш и правиш връзка на големи количества от „безсмислени“ подробности, разчитайки на по-късния опит да ги осмислиш. Човек със средна интелигентност, но имащ това свойство, може да стане действителен хакер, докато един творчески гений, който го няма, бързо ще се окаже изпреварен от хора, които редовно прехвърлят съдържанието на дебели справочници в мозъка си.
    Обратно на разпространеното схващане, хакерите не са интелектуално ограничени. те се интересуват от всяка тема, която може да достави умствено стимулиране и могат често да беседват интересно на множество оплетени теми. Това разбира се, при условие, че успеете да ги накарате да говорят, вместо да се върнат при своето хакерстване. Забележително е (обратно на очакванията на много от „непосветените“), че колкото е по-добър един хакер в хакерстването, толкова по-вероятно е да има странични интереси, в които е повече от компетентен.
    Хакерите са ексцентрично властни, но по начин, който няма нищо общо с обичайното принудително и авторитарно значение на термина. По същия начин, по който децата са очаровани от това да движат напред-назад влакчето-модел чрез щракването на един ключ, хакерите обичат да карат сложни неща като компютрите да вършат чудесни неща за тях. Обаче това трябва да бъдат техните готини неща. Те не обичат досадните, неопределени или дребните, скучни, зле дефинирани малки задачи, които съответстват на поддържането на нормално съществуване. И така те са склонни да бъдат внимателни и подредени в своя интелектуален живот и хаотични навсякъде другаде. Програмите, които пишат, ще бъдат перфектни, дори и техните бюра да са заровени в три педи боклук.
    Хакерите общо взето са твърде слабо мотивирани от общоприетите възнаграждения като социално одобрение или пари. Те изглежда се интересуват от предизвикателства и се вълнуват от интересни играчки; и съдят за интересността на работата в съответствие с предлаганите предизвикателства и и играчките, с които си играят.
    В термините на Майърс-Бригс и еквивалентните психометрични системи, хакерството изглежда концентрира относително редките типове INTJ и INTP. Това са хора интравертни, интуитивни и размишлявящи (в противовес на екстравертно-чувствените индивиди, преобладаващи в обществото).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s