Петъчни истории № 15


/Частичен отговор на едно писмо/

Децата могат да очакват силно указания, които възрастните нямат. Възрастните никога не са знаели как да напътстват правилно.
Когато децата порастват, те се опитват да изглеждат уверени в намеренията си. Спират да търсят указанията от по-големите.
И започват да си вярват, че могат сами.
Някъде по това време в училищните предмети се появяват онези с философска насоченост.
Задава се въпрос: Познаваем ли е светът?
Двата възможни отговора нямат никакво основание.
Или индивидът приема за истина отговор „да“, или се спасява с „не“.
Когато избирам „да“, аз съм наясно, че да е познаваем, не означава да опозная целия свят. Космосът, Вселената, междуатомните взаимодействия и силите на привличане в атомното ядро, нещата около нас са отделни грамадни вселени, светове, измерения. Познанието е възможно, безкрайно и неограничено във времето…
Ако продължавам да се опитвам да се върна на отговора на въпроса, ще си удължавам времето за вземане на едно от две възможни решение, но няма да продължа по пътеката на познанието.
Ако избера „не“ – отново ще ми се наложи да продължавам да живея в този непознаваем, неузнаваем свят. Ще ми показват и доказват много индивидуални истини, ще приемам на вяра или ще отхвърлям някои от тях, но взетото първоначално решение, че светът е непознаваем, ще ме прави безкритична към посланията на „знаещите“.
После ще стигна до някъде в моите човешки умения и възприятия, ще срещна нещо по-трудничко, по-грубичко, ще преживея някоя грешчица, ще се спра, за да се успокоя с първоначалното си решени е – „Така е, защото в дебрите на непознаваемото, няма как да не сгреши човек, случайностите ме спънаха… И как да премина през изпитанието, ще реши Случаят, а не убеждението ми, че грешките в познаваемия свят се дължат на незнание.
После, винаги има момент, в който да се върнеш към първоначалния въпрос, да си кажеш наново „да“ или „не“, и отново да закрачиш по пътя си.
С какво ще стана по-позитивна и по-силна, ако вместо черноглед оптимист, реша, че вече съм най-отчаян песимист?
Предадох ли се?
Къде стигнах?
Изпочупиха ли се всичките стомни? Водата изтече ли?
И пак ще е както в Началото. Само че с изхабени средства. С болен ум, с повехнали мускули, с повредени зрение и слух, с немощни и рядко успешни дела. Ще имам черните очаквания, които имам и сега. Ще се сещам за все по-безумни варианти на бъдещите ми провалени планове.
И ще се случват още по-неочаквани от черните ми представи падения, а тук-там и някоя изненадващо добра находка ще сполуча да посрещна.
Идеята, че във водата има и риба, е единствената причина да се лови риба.
Мисълта, че все някога ловецът ще улови своя улов, не е нахранила хората.
Но гладът, студът, страхът и разумът ги пращат на битката за оцеляване.
Физическото предхожда духовното.
Не винаги.
И някои само минават през света. Като бледи мъждукащи пламъчета. А други – като метеори.
Черногледството ми било заразно.
Дано и оптимизмът ми да е.
Светът е познаваем.
Защото за черните оптимисти другият отговор на началния въпрос е временно решение.
И пак се стига до мъчителното познание за времето, което ни е дадено да си научим уроците.

Advertisements

One comment

  1. Краси

    Според доктрината на комунизма/социализма, понеже едното е разклонение/ се казва, че има ИНДИВИДИ. Демократичната доктрина казва, че са личности.

    Някъде, из някой от малкото социални строеве, някой да казва, че има ХОРА?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s