Ветровете на времето


В събота срещу неделя се помъкнахме по влаковете, за да пристигнем в София.
Оттам моето творение замина за Юндола, резултатът от днес е 4:3 „за“ и „против“ начинанието.

[Video] Mandy Moore = Cry ..Юндола ;(;(;(;(;( защо ме мъчите такаа ;( какво съм направилааа ;(;(:@:@;(;( :X:X

А иначе, за първи път си прочетох една набързо избрана книжка за един ден, заради продължителното пътешествие.
Първо, винаги със страх посягам към фантастиката.
Не ми е достигало въображение да си представя първите описания, които са ми попаднали с първите подобни произведения на литературата. И защо ли изобщо ги слагат в специален раздел?
Толкова бързо фантастичното се преобразува в реалистично…
Днешното заглавие определено ми допадна.
Може да звучи демоде, твърде старичко е, но пък … черният ми оптимизъм има голяма подкрепа в цитатите надолу:

Хората от Лортас не бяха глупави. Те знаеха още от самото начало, че един свят сам по себе си беше само мъничка частица от всички останали светове, които неминуемо съществуваха. Така, както някой изолиран остров, напълно откъснат от другите острови и континенти, неизменно развива по-елементарна култура от тази в областите, разположени по кръстопътищата на света, така неизбежно и отделната планета постига далеч по-малко от планетата, която е част от нещо по-голямо.

Културата се развива чрез контактите ú с други култури.

Никоя велика цивилизация не е напреднала в една изолирана област единствено със собствените си идеи, които да поддържат нейното развитие.

Нови гледища, нови идеи, различни исторически традиции — това са предпоставките за прогреса. Някъде един народ се е научил да топи метали, другаде някоя цивилизация получила електричеството, някъде едно момче намерило леко дърво и играло с хидроплан, другаде калайджия построил мотор с вътрешно горене. Изолирани, отделни, те не означаваха нищо. Заедно, обединени, те означаваха авиация, която откъсва човека от скалите и земята и му предоставя небето.

Сама една планета може да стигне дотук, но по-далече — не. Съществува предел, при който една култура се изчерпва, без значение колко богата и разнообразна може да е тя. Настъпва момент, когато тя… спира.

Вероятно не умира.

Но животът е процес. Той означава промяна, развитие, предизвикателство. Когато започне да се повтаря, когато остава един и същ, в най-добрия случай става незначителен и рано или късно усилието става непосилно и той угасва.

В историята на цивилизацията също настъпва момент, когато технологията не е достатъчна, когато незначителните изобретения вече не удовлетворяват. Настъпва момент, когато самата наука може да бъде видяна в перспектива — метод, способ, който не може да предложи всички отговори.

А човекът не е само говорещо животно.

Той е онова същество, което задава въпроси — постоянно, непрекъснато. Той започва да задава въпроси веднага, щом проговори, и ги задава, докато е жив. Когато хората не задават повече въпроси, когато станат твърде самодоволни и повярват, че са всезнаещи, с тях е свършено.

Те може да се хранят, да работят, да спят, да следват установения ред, но с тях е свършено.

Хората от Лортас все още задаваха въпроси, но те бяха по-трудни от онези, които са задавали, когато Лортас е бил един неузрял свят. Те знаеха, че няма крайни, окончателни отговори, но бяха твърде будни и желаеха да продължат опитите си.

Въпросите накараха хората от Лортас да полетят към звездите.

Не редките метали, не националната сигурност, не дори и науката в тесния смисъл на думата.

Въпросите.

Прастари въпроси, зададени по нов начин. Предишни копнежи, предишни надежди, предишни мечти. Какво има отвъд планините? Какви земи се простират отвъд океана, отвъд границите на техния свят? Грее ли слънцето там, духа ли и там топлият вятър? Ще бъдем ли щастливи там, ще видим ли нови неща, ще мечтаем ли с нови мечти?

И така хората от Лортас се затвориха в блестящите си кораби и сред пламъци и грохот се отправиха в огромната нощ. Не всички, разбира се. Повечето хора, където и да е, са доволни от това, което имат; промяната изисква твърде много усилия. Но в началото много от тях отиваха — спокойно, с готовност и с нескривана надежда в очите.

Те заминаваха, виждаха и повечето от тях се връщаха.

Това беше краят на мечтата.

И началото на ужаса.

Откриваха други хора, хора като тях.

„Трябва да има някаква грешка, казваха те, когато се връщаха, когато започваха да постъпват рапортите. Не е възможно да са хора, не е възможно да са хора като нас!“

Но анатомите казваха: „Те са хора.“

Биолозите повтаряха: „Те са хора.“

Психолозите потвърждаваха: „Те са хора.“

В отделните светове съществуваха различия: в по-голямата си част несъществени колебания в кръвната група, в телесната температура, в цвета на кожата, в броя на гръбначните прешлени.

Човекът не беше рядкост във вселената и връх на себичността бе да си въобрази, че е. Всички изолирани народи вярват, че те са единствените човешки същества в света, а когато на една планета са помислили, че тя е единствена още преди нейни кораби да са излезли в пространството, за хората на тази планета е трудно да си представят други човешки същества някъде между звездите.

„Ами че човекът се е появил тук! — казваха си те един на друг в милиони светове и кимаха дълбокомислено на своята собствена мъдрост. — Човекът е удивително сложен, пътят, довел до неговото появяване, е дълъг, една случайност, която не може да се повтори.“ И ако не го казваха, то поне си мислеха: „Ние сме чудесни и съществуваме само тук, в този чудесен наш свят. Планетата, на която живеем, е била предопределена от Създателя за онзи единствен истински дом на Великите, Изключителни, Прелестни Нас.“

Някои вярваха, че това е истина, други се ровеха в статистики. Те всички пренебрегваха най-съществения факт: че вземат проба от една тяхна собствена прашинка и правят изводи за цялата вселена. Нещо повече, обобщенията им бяха елементарни, защото на единствената планета, която познаваха, се бе появил човешкият живот и това всъщност ги правеше противоречиви.

Не ставаше въпрос за това, че човекът беше предопределен, сътворен от самото начало. А просто за това, че еволюцията на разума, на способността да се развива в културно отношение неизбежно продължаваше по пътя на изпитания и грешки, промени и модификации. И така едно същество, носител на някаква култура, трябваше да бъде топлокръвно, защото се нуждаеше от енергия, трябваше да има голям ум, трябваше да има свободни ръце и усъвършенствувани нозе. Отговорът на машините, както и една от тенденциите на еволюцията беше човекоподобната форма на живот и ако условията позволяваха, тя се появяваше рано или късно.

И така съществуваха хора, подобни на хората от Лортас.

„Да, помисли си Арвън, и какво се бе случило с тези хора?“

Докладите постъпваха, донасяха ги у дома кораби, пропътували много светлинни години. След кратко време, след твърде кратко време в докладите вече нямаше нищо ново. Появи се образецът, който само се повтаряше с нарастването на броя на докладите до сто, петстотин, хиляда.

Образецът?

Е, лишен от техническия език, той беше сведен до нещо елементарно, нещо ужасяващо в своята простота. Корабите бяха открили три вида планети, на които се бе появил човекът. На единия от тях хората не бяха още напреднали в технологично отношение, което да им даде възможност да унищожат себе си. На втория тип, на примитивното ниво, но все още не на равнището на космическите полети, хората бяха организирани в групи, заети с унищожението една на друга, с каквито оръжия владееха. В тези светове посетителите от Лортас биваха приемани с недоверие, с враждебност, със страх. Корабите им биваха задържани, знанията им биваха използвани за напълно безсмислени за тях самите войни.

Екипажите, приземили се на тези планети, рядко се завръщаха у дома.

Имаше и трети вид и Центавър Четири беше съвсем подходящ пример за това. В тези светове човекът беше еволюирал, беше изобретил оръжия, достатъчно могъщи, за да доведат нещата докрай, и така бе загинал. Начините бяха различни: микроби, отравяне на растенията, кобалтови бомби, газ. Резултатът — един и същ: гибел.

Навсякъде във вселената, където бяха успели да достигнат, точно това бе станало с човека. Веднага, щом се окажеше в състояние да го направи, той се самоунищожаваше.

Ей, друже, съседе!

Хиляди благодарности за вдъхновяващия пример, който ни представи.

А за нас, какво ще кажеш за нас? Не сме ли и ние хора, същите, каквито са били те?

Точно в това беше бедата. Цивилизацията на Лортас беше древна и се считаше за мъдра. Бе преживяла много бури и беше оцеляла. Хората винаги бяха изпитвали известна гордост от този факт и неочаквано те се сдобиха с доказателство, което да им покаже доколко правилна… или доколко глупава… беше тази гордост.

Защото Лортас, единствен от целия свят в познатата вселена, беше създал човека, бе наблюдавал как той развива мощна технология и бе доживял да разказва за това.

В началото дори и за мъдрите това беше реклама на собственото „аз“. Те и само те единствени бяха овладели изкуството да съжителствуват в мир и дружба.

Ние сме различни!

Ние успяхме!

Ние сме по-добри от тях, по-умни, по-мъдри!

Настъпи религиозен подем, време на благодарствени молебени. Появиха се неизменните култове, неумолимите политически доктрини: да бием отбой, да останем у дома, да изживеем собствения си живот. Да се наслаждаваме на собствената си добрина, да стоим настрани от другите хора, да се занимаваме със собствените си работи. Защо?

Защото сме различни, неповторими, по-добри!

Нали?

Нали?

Първоначалното лекомислено самодоволство не можеше да трае вечно. В най-добрия случай то представляваше един балон, който лесно ще спукаш с игла. А фактите не бяха приятни. И когато бяха направени съответните отстъпки, когато логиката биде изопачена, доколкото бе възможно, истината остана все същата.

В повече от хиляда светове всички хора бяха загинали веднага, щом са били в състояние да го постигнат. Изключения нямаше. А хората бяха еднакви по същество навсякъде.

Хората от Лортас в никакъв случай не бяха различни.

Истина е, че бяха оцелели. Оцелели триста години, след като овладяха първия си атомен реактор. Те бяха позагладили своите разногласия, не бяха водили никакви войни. Когато създадоха първата атомна бомба, те знаеха, че войните са нещо отживяло, те знаеха, че войните в края на краищата означаваха самоубийство.

Но другите народи също са го знаели.

В книгите, взети от разпилените библиотеки от мъртвите планети, пишеше същото.

Знаели са, а бяха мъртви.

Въпрос: Триста години достатъчно дълъг период ли са, за да можем да си отдъхнем?

Въпрос: Човекът по необходимост ли се самоунищожава?

Въпрос: Ако продължим да живеем сами и никога не намерим друга цивилизация, с която да градим, какво ще стане с нас?

Тези въпроси бяха твърде непосилни за отделния ум, но не бяха твърде трудни за компютрите. Данните постъпваха, въпросите се задаваха. А отговорите?

И други народи бяха просъществували триста години, след като бяха впрегнали атома, но и те в края на краищата бяха загинали.

Изводът беше, че човекът винаги щеше да се самоунищожава. Съществуваше вероятност това да не е истина, но тя беше нищожна.

Ако Лортас издигнеше символична стена около себе си, заровеше главата си в пясъка, то цивилизацията му щеше да издържи дълго. Беше постигнал само толкова, след като преживя своя първи период на голяма криза. Можеше да продължи да съществува тридесет хиляди години, но щеше постепенно да забави своето развитие, да загуби своята жизненост, да спре.

Един ден нямаше да го има.

„Какво можем да направим!“

Анализът на данните сочеше една възможност. Никоя регистрирана досега цивилизация не беше успявала да открие и установи приятелски взаимоотношения с друга цивилизация, на друга планета. Ако можеше да бъде открит свят, където хората да бъдат разумни, ако можеха да бъдат осъществени контакти между тях, ако идеите, надеждите и мечтите можеха да потекат от единия към другия…

Тогава вероятно човекът би могъл някой ден да се окаже нещо повече от още едно живо същество, което се е изгубило. Би могъл да не се окаже още едно изчезнало същество, неспособно да се променя с времето. Тогава вероятно човекът би могъл да играе по-цялостна роля в приливите и отливите, които означаваха живот във вселената.

Ако можеха да открият този свят…

Корабите продължаваха да излитат. Но сега трябваше да се отправят към по-далечни части на галактиката, толкова отдалечени, че техните слънца не бяха нищо повече от някакви си числа в огромните звездни каталози. Те трябваше да отиват по-надалеч и отново не намираха нищо, дори по-лошо…

Светът, от който се нуждаеха, беше добре скрит, ако всъщност изобщо съществуваше.

И всичко това беше много добре — да говориш за един свят в беда, свят, който изпраща кораби, свят, който се бои. Но по-голямата част от хората не се боят. Нещо повече, тях не ги е грижа.

„Тридесет хиляди години? Господи, нямаме ли си достатъчно грижи и без това протакане? Да му мислят, когато му дойде времето!“

Естествено, тогава ще бъде твърде късно.

А проблемът нямаше да се стопи като мираж.

––
Не ми се иска всички изводи да са точно безспорни и най-вече обречеността при самотното развитие… Но сякаш си е доста основателно очакването за ГИБЕЛ.
––

Арвън кимна съкрушено.

— Почакай минутка — щракна с пръсти Уес, а Уийк подскочи като тигър. — Ние имаме инженери, фабрики, конструктори. Не можете ли да им кажете какво искате, да им кажете как да го направят и да ги накарате да ви построят кораб? С вашите познания вие сигурно сте в състояние да съкратите векове от времето, което ще ни е необходимо за построяване на космически кораб при нормални условия.

Арвън се изсмя. Беше кратък, отсечен смях, съвсем непривичен за него. Той разпери ръце безпомощно.

— Ти не разбираш трудността — каза той. — Трудно ми е да ти дам примери… не, това не е думата, която ми трябва.

Той замълча и се замисли.

— Трудно ми е да използвам аналогии от твоя живот. Но мога да правя предположения за някои от етапите, през които вероятно сте преминали. Вие сигурно имате кораби, огромни кораби за океански пътувания?

— Да. Наричаме ги лайнери.

— Добре тогава. Представи си, че си капитан на такъв лайнер и внезапно се озовеш без този лайнер векове назад в миналото. Тази дата би била?

— Около 1700, предполагам — прибави Уес.

— Да, около 1700. Като капитан на лайнер ти търсиш корабостроител и му обясняваш какво искаш. Вероятно ще му нарисуваш кораба. Ще може ли той да ти направи лайнер?

Уес поклати глава, започнал да се досеща в какво се състои трудността.

— Разбира се, че не. А с космически кораб, оборудван за междузвездни полети, трудността е многократно по-голяма. Такъв кораб се строи от специалисти със съответната квалификация. В построяването на кораба ние нямаме повече участие, отколкото който и да е ваш пилот на реактивен самолет в построяването на този самолет, преди да е полетял на него. Уийк беше нашият капитан, но не може да измисли атомния реактор, който е движил Сандъка. Хефидж беше нашият навигатор, но би могъл да направи само едно общо описание на действието на полето на деформация. Ако имахме кораба сега, можехме да заведем вашите инженери при него и да им покажем някои неща; това щеше да им помогне. Но нашият кораб отдавна е прах. Нещата, които знаем, могат да спестят известно време… съвсем кратък период от време, и това е всичко. Ако си ни дал точна информация, вас ви дели повече от век от междузвездния полет. Луната ще изобретят скоро, разбира се, но тя няма да ни е от никаква полза. Ние няма да живеем още един век, Уес — не и след последиците от този сън, който се наложи да приемем.


— Но си прав. Не е хубаво всичко това за нас, а и за теб не е хубаво. Този свят, наричан от вас Земя, вероятно има изгледи да оцелее; той дори може да осъществи междузвездни полети също като нас. Но тогава ще видиш какво ще се случи.

— Ще излезем в Космоса — каза бавно Уес — и ще намерим същите неща, които вие сте намирали. Ще вложим резултатите в нашите компютри и тогава вашият проблем ще стане и наш.

— Точно така. Но шансовете някога да откриете Лортас са изумително нищожни; това, че ви намерихме ние, беше само щастлива случайност. Разбира се, аз не знам и дали Земята ще оцелее; не бих могъл да знам толкова много за нея. Какво мислиш ти, Уес?

Уес си спомни вестника, който беше прочел в нощта, преди да отиде за риба. Спомни си заглавията, спомни си разговорите, които бе чувал по приеми, в баровете, в службата си.

Спомни си Хирошима, Нагасаки.

Спомни си Хитлер и останалите.

— Не зная, Арвън — призна той. — Просто не зная.

Арвън се загледа в голите стени, в лампите, измъкнати от развалините на кораба. Той мълчеше, а Уес знаеше, че той гледа отвъд тези каменни стени, назад, в сивата мъгла на времето…

— Век! — възкликна Арвън, съкрушен от иронията, скрита в тази единствена дума. — Да спиш петнадесет хиляди години и да се провалиш заради още сто!

Неговият живот беше далеч и този живот не бе такъв, какъвто някога си бе мечтал да бъде.
Това му се струваше някак си по-тежко от проблемите на всички останали край него и на тези, които щяха да дойдат след него…

И съвсем нефантастично украсеният факт:

Неговият живот беше далеч и този живот не бе такъв, какъвто някога си бе мечтал да бъде.

Това му се струваше някак си по-тежко от проблемите на всички останали край него и на тези, които щяха да дойдат след него…

И още една развръзка, с която всеки човек се съгласява, че е осмислил съществуването си:

не беше дори и великото приключение, което тя означаваше. Не, беше нещо много повече.

Той беше желан.

„Господи, помисли си той, някой ме харесва, някой иска да бъде с мен.“

Чувството беше така приятно.

„По дяволите, нима ще се разцивря като някакъв си хлапак!“

— Благодаря — промълви той. — Благодаря много.

После излезе навън, при ледниковото езерце, което проблясваше на слабото слънце, защото в такъв момент човек предпочита да остане сам с мислите си.

Яд ме е малко, че нищо феминистично не може да се открие в този роман, ама… живот.
Проклета работа!
В допълнение, ще напиша, че съм горд притежател на книжното издание, точно както е цитирано по-долу, радвам се, че след като прочетох с толкова огромно закъснение книжката, намерих най-впечатляващите за мене цитати в моята библиотека, та спестих време да преписвам.
Дори и заради това, пак си струва да има читанки! 🙂
И – да живее авторското право!

Чакам да намеря къде имат право да цитират в есетата си и писмените си домашни работи учениците от издания, за които всякакво цитиране без писменото съгласие на издателството било забранено.
През 1985 поне такива неща не пишеше под заглавната част на отпечатаната творба.

Издание:
Чад Оливър. Ветровете на времето
Изд. Георги Бакалов, Варна, 1985
Библиотека Галактика, №63

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s