Как обичаме децата си?


„Обичам децата и начина, по който откриват света и отстояват себе си и вярвам, че родителстването е мисия, чиято главна цел е да помага на децата да се развиват свободни и да избират себе си.“

Всички знаем и приемаме като някакво задължително условие или даденост любовта към децата. От раждането си слушаме, че децата са най-хубавото нещо в живота ни, че родителите обичат децата си и че все едно децата са длъжни да бъдат благодарни за всичко това на родителите си. Аз като дете съм сигурна, че моите родители ме обичат, защото… така пише в учебниците, защото така казват старите хора. Няма значение, че те, моите родители не ми го показват често.

Замисляме ли се дали нашите деца знаят със сигурност, дали усещат, дали чувстват с цялото си същество нашата любов към тях? В какво се изразява нашата любов? Нима само в това да готвим, да перем, да гладим и подреждаме разхвърляните им стаи? Може и да ви се струва глупаво, но съм убедена, че много често ние, родителите забравяме да обичаме децата си истински, да им показваме тази любов, да им засвидетелстваме уважение и доверие и по този начин да научим и тях на същото. Ако детето цапа и разхвърля или не пише домашните си и бяга от училище – готови сме да го обявим за лошо, дори да го заплашим, че ще го сменим с друго, че ще го оставим само и т.н. Защото нямаме време да се запитаме дали му даваме всичко онова, от което то има истинска нужда. Защото нямаме време да му се доверим и да го научим да се справя с живота си така добре, както умеем самите ние. А защо не дори и по-добре? Забързани и отегчени от ежедневните си грижи, често сме склонни да лепим етикети на дечицата от блока, от градината, от училището – невъзпитани, лоши, мързеливи. Съзнаваме ли, че с това даваме своя личен пример на нашето дете, че с това му показваме какво трябва да бъде отношението му към света, който го заобикаля, вместо да го научим как да бъде добро в този свят и да дава и на другите тази своя добрина? Съзнаваме ли, че същите етикети някой друг лепи на нашето дете?

Преди време се заех да направя едно малко проучване и запитах хора, които познавам, а и които не познавам, кое според тях е най-важното нещо във връзката родител – дете. Почти единодушно тези хора отговориха, че на първо място поставят обичта и доверието. Това проучване няма официален характер, нито тежестта на мащабно социологическо проучване. Това е въпрос, който трябва да си задаваме всички ние, решили да поемем нелеката отговорност да бъдем родители. В случай, че искаме да сме достойни родители. Е, какво според Вас е най-важно? И ако това е доверието – можете ли да твърдите, че вярвате на детето си и че давате израз на тази вяра всяка минута от живота си? Бих се радвала, ако отговорите положително. Бих била щастлива, ако все повече хора отговарят положително на този въпрос. А обичта – тя какво означава? Да бъдем неотлъчно до детето си от първия миг на негово раждане, през цялото време на израстването му и докато стане голям човек? Да го научим да се справя само и достойно със своите задължения? Да го научим да живее отговорно?

Моят отговор (не е задължително да съвпада с Вашия) е, че обичта към децата ни намира израз в грижите за тях, в разговорите, в доверието, в начина, по който ги учим да посрещат трудностите на ежедневнието им и да се справят с тях самоуверено. В признаване правото им на собствен живот, на лични ценности, които често може да са различни от нашите – съгласете се, че всяко поколение се ражда и живее, според собствена ценностна система. Да обичаш често означава да можеш да дадеш свобода. Да се вслушваш в гласа на детето и да му помагаш да следва собствените си желания. Всички знаем за деца, принуждавани да свирят на цигулка да речем, когато същите мечтаят да строят кораби. Трябва да имаме доверие в детето си. То е част от Нас. Ако Ние можем да се справим добре, значи То може също. Просто трябва да му вярваме. И да му помагаме тогава, когато То има нужда от това, а не когато Ние имаме тази нужда. Децата не са играчки, нито забавление за възрастните. Те са наша отговорност. Тяхното бъдеще зависи от това дали можем да ги научим да бъдат смели и силни личности, които знаят какво искат и могат да го постигнат.
Цитирано:
Весела Дончева

Икономист, член на сдружение „Детство“
От известно време Логопедичен Център „АЯ“ не извършва терапевтични услуги.
Това намерих в мрежата за сайта, от който си позволих да копирам пълния текст на разсъжденията как обичаме децата си.
Дали мога да добавя след всеки ред конкретика и още въпроси, които нямат отговор в моя случай?
Дали моето дете не се чувства повече пренебрегвано, повече заставяно, според някои изводи – насилвано да се занимава с дейности, които не желае?
Категорично – да!
А има ли забрани за желания, които самата тя си е избрала? – Като че ли не?!!
Това ми е проблемът.
В една насилствено изработена реализация, като част от есе, дъщря ми казва:

Може би това, че имам успехи в почти всички области, ми пречи. Ако си добър само в едно или две неща, естествено е да се ориентираш към тях, а аз имам шансове в много посоки и накрая става като в приказката за магарето, на което сложили два купа сено, а то, докато избере от кой куп да яде, умряло от глад. Понякога не е добре човек да има много възможности

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s