История с автобусно билетче


Посвещавам моята история на Международния ден на ромите.
Бях ученичка в математическа гимназия. И се занимавах с въздушен спорт. В единайсети клас, тогава той беше последен, през един пролетен ден се прибирах към центъра на града, за да отида на училище втора смяна.
Прибиране означава да извървя пеш разстоянието от поляната на аероклуба до първата спирка на градския автобус, откъдето да се повозя до центъра, където се намира училището ми.
На крайната спирка в началото на Сливен се намира друго училище. Тогава то си беше средно професионално техническо училище, с прием след осми клас и тригодишен курс на обучение. Нямаше кой знае какъв „престиж“, а учениците бяха повечето момчета.
С ученици от това училище чакахме на спирката градския автобус. Стоях си отстрани на групичката им, напълно отдадена на моите си размишления. Направо не ги забелязвах, както винаги.
Неутрално и мирно, момчетата също чакаха. Автобусът пристигна. Освен нас, качиха се и двама-трима възрастни от близкия завод.
Проверих за билетче из джобовете си, за да го перфорирам. На спирката докато чаках, бях сигурна, че имам.
Нямах. Потърсих от пътниците в автобуса. Тези, които не бяха ученици, нямаха. С известно притеснение се запътих към задната част на транспортното средство, където бяха седнали момчетата. Те вече наблюдаваха сцената на моите питания и молби за билетче. Едно от тях стана, запъти се към мене и ми подаде билет. Опитах се да платя, отказа категорично и се върна на мястото си. Аз благодарих някак, перфорирах си билета и останах права в празния автобус.
Не знаех какво друго да направя. Чувствах се неудобно, те с известно съжаление към моя конфуз ме гледаха, а после се заговориха помежду си.
След три спирки слязоха. Бяха от мургавичките деца, които ходят на училище както всички останали. Слязоха на спирката за квартала. Тогава не ги наричахме роми. Нито им отделяха специално внимание както сега разни организации.
Е, вероятно „специалното отношение“ на държавата към финансовите и ограмотителните условия на живота им, по някакъв начин, си го имаше и тогава. Но вероятно през времето докато чакахме заедно на спирката, вече бяха обсъдили как съм попаднала на спирката на тяхното училище. Може и друг път да са ме виждали и да сме пътували в същата посока. Знам ли?
Наистина съзнанието ми беше далече от мисълта да се виждам редом с тези момчета.
Не се мислех за надута или самодоволна гимназистка. Още повече – с привилегията да се занимавам със специален вид спорт.
Но и не допусках дори за миг в съзнанието си, че имам нещо общо с учениците от професионалното училище.
Дори и когато се запътих към тях, за да помоля да ми продадат билетче, отново вътрешно си казах – плащам си билетчето, нямам нищо общо с тях.
Да, ама не го платих.
Отказаха ми. И ми го подариха дори без да ги помоля за билет.
Всеки път, когато по някакъв повод се наложи да коментират пред мене поведението на хората от ромски произход, техните навици и традиционни качества, си мисля за съучениците ми от селското училище, когато в първи клас ТЕ бяха повече от НАС. И за случката ми с автобусното билетче в единайсети клас.
Когато се запознах с „Пътуване към Икстлан“ на Кастанеда, в паметта ми ярко се запечата разговорът между дон Хуан и автора, при който с изненадващ обрат се стига до изобличаващи разкрития:

Той запя много тихо някаква мексиканска песен, а сетне си затананика мелодията. Главата му се поклащаше нагоре-надолу в такт с песента.
— Мислиш ли, че ние с тебе сме равни? — попита той рязко.
Въпросът му ме свари неподготвен. Ушите ми забръмчаха особено, сякаш той наистина бе изкрещял тези думи, което всъщност не беше направил; в гласа му обаче имаше някакъв метален звук, който резонираше в ушите ми.
Забърках в лявото си ухо с кутрето на лявата си ръка. Ушите ме сърбяха през цялото време и аз си бях изработил ритмичен нервен навик да ги прочиствам с кутрето. Движението беше по-скоро разтърсване на цялата ми ръка.
Дон Хуан го проследи с явно опиянение.
— Е… равни ли сме? — попита той.
— Равни сме, разбира се — казах аз.
Естествено, бях благосклонен. Усещах истинска топлота към него, макар на моменти да не знаех как да се оправям с тоя човек; и все пак още пазех в подсъзнанието си, макар никога да не го бях изричал гласно, че аз, като студент и човек от изтънчения западен свят, съм по-съвършен от един индианец.
— Не — каза той спокойно, — не сме.
— Равни сме, разбира се — възпротивих се аз.
— Не — каза той меко. — Не сме равни. Аз съм ловец и воин, а ти си сводник.

Разбира се, обратът на разговора при Кастанеда не е свързан с идеята за дискриминация, за пренебрежителното отношение, което почти не показах в автобуса и на спирката, но вътрешно съм изпитвала, или поне си дадох сметка, че демонстрирам с безразличието и усещането колко далече съм от спътниците си в автобуса. Отрезваващата самооценка, която преживях в онзи автобус, е напълно съизмерима по силата на стресиращите разкрития, които по-нататък обосновава дон Хуан:

Останах с отворена уста. Не можех да повярвам, че дон Хуан наистина беше казал това. Изпуснах бележника си и онемял вперих очи в него, след което, разбира се, се вбесих.
Той ме погледна спокойно и хладнокръвно. Избягнах втренчения му поглед. И тогава той заговори. Произнасяше думите ясно. Те се лееха гладко и смъртоносно. Каза, че своднича на някой друг. Че не водя битки за себе си, а за някакви непознати люде. Че не аз искам да изучавам растенията и лова, и каквото и да било. И че неговият свят на точни действия, чувства и решения е безкрайно по-смислен от изпълнената с груби грешки безсмислица, която аз наричах „свой живот“.
Когато свърши, аз се бях вцепенил. Беше говорил без агресивност, без надменност, съвсем спокойно и с голяма мощ, така че гневът ми се изпари.
Останахме безмълвни. Бях объркан и не можех да измисля нищо подходящо. Чаках той пръв да наруши мълчанието. Изминаха часове. Дон Хуан ставаше все по-неподвижен, докато тялото му придоби особена, почти страшна вдървеност; с падането на здрача неговият силует все по-трудно се долавяше и накрая, когато около нас съвсем се стъмни, той сякаш се сля с чернотата на камъните. Състоянието му на неподвижност бе тъй пълно, че той като че ли бе престанал да съществува.
Беше вече полунощ, когато най-накрая разбрах, че той може и ще остане неподвижен там, в тази пустош, сред тези скали, ако се наложеше вероятно и завинаги. Неговият свят на точни действия, чувства и решения наистина беше по-съвършен.
Мълчаливо докоснах ръката му и очите ми се наляха със сълзи.

Извън темата:
Няколко пъти в различни издания и преводи търся истинската форма на притежателното местоимение от последното изречение:
„очите МИ“ или „очите МУ“ ??!!

Цитираните откъси използвах от:
http://chitanka.info/lib/text/2779/7

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s