Да владееш групата


Да, учителската професия е трудно дефиниране на задължения и много приказки за призвание, усет, идеализъм.
Нали съм от пъргавите, како Сийке, сетих се и аз за реалити предавания… Че и гледам повторения почти година след излъчването им.
Любо Ганев – леличка в детска градина.
Това беше второто от трите филмчета, които изгледах от поредицата „Животът на другите“.
Е, за авторите и сценаристите сигурно се вълнувам.
Не че не се натрапих в подобна роля, без да съм публична личност, на времето, преди 16-17 години.
Не че не си влача последиците и сега.
И, ако трябва да се делим на професионалисти и аматьори, поне диплома за право да преподавам имах и тогава, когато се впуснах в експеримента. Само че педагогическата ми правоспособност не ми помогна да се ориентирам как да постъпвам в извънредните ситуации.
Какво като се твърди, че наборът ми, Ганев, е избрал да бъде редови възпитател в столична детска градина?
Още на това място следват няколко питаници:
Какво означава избрал – той си е избрал професията, от която да „опита“, или той се е съгласил с идеята на режисьорите и сценаристите на предаването?
Какво означаваше моят избор?
Ето, сега нещата ще си дойдат на мястото. Моята най-добра приятелка е в подобна ситуация днес. Аз с никого не споделих когато си взех накуп неизползваните с години отпуски от ТЕЦ 2.
И се замъкнах в Трявна. Точно на 1 юни.
Първо протестирах срещу указанията къде да сляза на гарата от влака.
То е ясно, че се слиза към страната, от която се вижда табелата на гарата, нали?
Е, да, ама – не!
Още в коридора на влака докато слизах, някой от останалите пристигащи пътници ме попита от коя страна ще слизам. Вътрешно се възмутих на въпроса – как не се оглеждат тези хора, не виждат ли къде пише „Трявна“? А те на всичкото отгоре продължаваха уверено да се насочват към другата врата, и си слязоха от отсрещната страна, че и заминаха нанякъде…
Имало ли е чак толкова голяма опашка, за да видя всичко това, и да си направя изводите, които пиша сега, вече не помня.
Обаче, след като по пътя на логиката, слязох към табелата на гарата, трябваше отново да попитам – а накъде да тръгна за SOS-детското селище? И отново озадачаващо упътване
– Минавате през релсите и тръгвате по улицата надясно… Докато стигнете извън града и сте в селището, пък и то се вижда отдалече – къщичките му ще видите, значи…
– Как тъй, през релсите – попитах – а не може ли от страната на самата гара, няма ли си път от тази страна. – Усмихнаха ми се и ми казаха, че има път, разбира се. Но пак ще трябва да обиколя и пак ще изляза на същата онази улица отсреща, от другата страна…
Ех, как не ми се пресичаха коловозите на влака, нали бях в град, защо няма нормален път за хората…
Ама, все пак, преминах по краткия път, още се чудя как са ме убедили да го направя… Видимо, не се е показало възмущението ми. Видимо, нищо протестиращо не съм показала. Дори бих си мълчала и нямаше да задавам уточняващия въпрос за нормален път, ама… чак пък единственият начин да е през релсите… не очаквах. И онези, които слязоха от другата врата на влака, май хич не са ме питали напразно, а? Хич не е трябвало да им се възмущавам?
Както и да е, едно обикновено слизане от влак на непозната гара, не може да е толкова фатално, пък даже и когато гарата е Трявна.
Седмица по-късно отново слязох – вече по краткия начин, и през релсите си пренесох багажа за първия продължителен престой като помощник-майка в SOS Kinderdorf, Трявна.
За тази първа среща с педагогическите предизвикателства е темата на статията, уважаеми читателю.
Имах добрите очаквания да не ме заклеймят като неподходяща за майка, имах нагласата да се справя!
С какво, по дяволите?
Елено, знаеше ли какво ти предстои наистина?!!!
Смелостта не ме е напускала тогава.
Както днешните борци за права на хомосексуалните семейства, мислех си, че имам разумна алтернатива. Не защото някъде другаде по света също има хора като мене. Не! А се оказа, че би трябвало да има такива – нали SOS селища има в стотици страни по света, едва ли всички отиват да служат, или заради финансовите си проблеми, нали? Все някъде има такива, които разумно избират служебното майчинство вместо да станат биологични родители? Това го мисля сега.
Тогава мислех за себе си и справянето с някакви си непознати деца без родители, вече настанени при служебна майка и – какво толкова няма да мога да върша, че да помагам в гледането им??? И като как няма да съм по-добър родител от биологичните??? Може би, както авторката на този блог, си мислех, че решението да не ставам биологичен родител, е по-разумното…
Имаше няколко непонятни за педагогическите ми компетенции думички, с които се срещнах недоумяващо:
Туширане.
Агресия.
Овладяване на положението.
Потискане на гняв, агресия, протест и омраза.
Думата омраза изобщо не я очаквах в детска среда. Пък и децата бяха по-малко на брой от майките.
Да тушираш агресията и омразата бяха основни задачи…
Да тушираш лидерството на някое от активните деца – също…
Как ли не си запушвах ушите за тези понятия… Фантазирах си, че само с обич и с топлота, с откритост и готовност да помагам, ще мога да докажа пригодност за родител… Ха ха!
Имаше и други грижи – готвене, хигиена, организация на интериора, дневен режим, здравословно хранене, гладене, провеждане на парти, гости и гостуване по къщичките, отчитане на финансите, отчитане на резултатите и представяне пред града… пазаруването е най-неприятната задача от всичките.
Обаче – да владееш ситуацията, ей на това не му свикнах като етикет за поведението ми.
5 възрастни с права да организират – поне 55 мнения и решения как да го правят.
Смело се хванах да си отстоявам моите решения.
Имаше нерешими задачки. Едната от тях ми беше често поставяна, даже – изоставяна за довършване. Казваше се Гого, Жоро или още по-показателно – лицето на SOS Kinderdorf! Избирах всевъзможни варианти за залъгване. (В предаването ми достави удоволствие първата идея на Любо Ганев да си показва часовника на детенцето, което плачеше за лицата на своите родители и непрекъснато смущаваше иначе „овладяната“ останала част от групата в детската градина.)
Да залъгваш докато уж учиш на нови познания – стрелките на часовника, нещо любопитно и ново – о, как прегърнах тази мисъл, само и само лъжичка по лъжичка, трошичка по трошичка, Гого да си изяде супата, за завърши със закуската преди останалите да са се върнали на обяд… Колко теории за пилешкото месо, колко много мускули има то и как Гого ще стане силен и с големи мускули, ако се храни… сега с умиление си спомням за моите велики фантазирани изобретения за стимулиране на храненето…
Е, нито с мене, нито с мама Таня, Жоро се държеше по-успешно, неговата пословична ленивост си остана и след окончателното ми напускане на селището. Но с времето и това дете израсна и стана мъж. При това – готвач. 🙂
Аз имам бедно въображение, щом не си помислих нито веднъж, че ще има точно тази професия това злоядо дете…
Като цяло, и аз продължавах да си мисля, че най-важното е да си отдаден на грижата за децата, че другото се научава с времето, че четенето на книжки за възпитанието ще ми помогне, но не е най-важното…
Двете дами с име Таня изиграха решаваща роля да си оттегля намерението за оставане за постоянно в детското селище. Мили момичета, къде щях да съм без вас!
Едната не прие за справяне работата ми с Гого и децата. Не че ме заклейми, не че отхвърли докрай помощта и желанието ми, но се опита да ме сложи на място с права и задължения, съвсем формални и професионални. Може би тогава не бях готова за такова нещо. Държах на нея повече от формалните ни отношения. Донесох си от Раднево колелото, за да я науча да кара колело, толкова велосипеди имаш в селището, ама – да не е с някое на децата, да не я смущава… Дори не съм го казвала до днес този факт…
Грешно ли е?
А другата Таня директно ми каза:
– Не си за тука, Елено! Ти с деца, с хора – не можеш да работиш, стой си при компютрите и машинариите в ТЕЦ-а или някъде другаде, ама не си помисляй да ставаш възпитател…
Послушах ли я? – Хич, ако се гледа сега какво работя, е не е в SOS Kinderdorf, даже е по-лошо! 🙂
11 години учителстване, още не ми се вярва, че са преминали тези учебни години и ще се започва дванайсетата…
Основен недостатък на Любо Ганев беше неовладяването на групата, необхващането на всички деца, индивидуализмът бил непедагогичен…
Мотив за съкращение на колегите при досегашните писаници в назначените комисии за подбор е точно това „овладяване на класа“. Страннното е, че го няма в длъжностната ми характеристика. Специализацията по детска и юношеска психология, която завършвам вече, също не използва като термин овладяване, владеене, управление на групата и нещо подобно…
Странното не е толкова странно, като се има предвид колко често се оплаквам от липса на дисциплина в часовете си, нали?
Ами като не умея и не желая да владея?
Аматьорстване ли е това овладяване на учителската професия през тези 11 годинки?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s