Думите (5)
Задължението да цифровизирам това произведение го отлагам във времето поне 5 години.
И все има нещо друго за довършване, а за Блага Димитрова никога няма да е минало времето да се съхрани и в Читанка.
Така се успокоявах, че не губя много, че не е късно.
И така и не се намери някой по-пъргав да изпревари със сканиране, обработка…
Да, почти 4 години е така.
Но вече има движение в тази посока.
Имам заместничка, колкото и невероятно да ми е изглеждало като възможност, вече е факт.
Добавям с дебели букви моят страшен и опасен цитат, а след него и няколко, намерени из Мрежата.
Лекции, семинарни упражнения, занимания в университетската читалня. Достатъчно предразполагащи условия, за да се вдълбочиш в сърдечните си грижи. Няма по-благоприятно време за любовна мъка от следването. Всичко съдействува за твоето хлътване: жужащо бръмчене в аудиториите, муден ход на груповото мислене, прилежна тишина в библиотеките. Монотонното слово па професора те обгръща в сива звукова мъгла. Напразно съзнанието ти се напряга да различи през тази мъгла определен образ или поне връзка. Скуката на пепелявите часове по студентските скамейки създава най-благосклонния климат да се развие и избуи
рядкото цвете на една страст. Може би затова най-силното чувство в живота на човека се корени там, в студентските години. Ако знаеха как разлагащо действуват най-сериозните лекции и върху най-сериозните студенти, моралистите биха забранили следването през тази опасна възраст.
Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я – вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили един в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълъг години наред. Цял живот. Все същите пепеляви монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценнен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.
Бърз лъч, отключващ и най-ръждивите ключалки на инстинктите, на тайните. Странно съчетание от съвпадения, случайности, загадки. А пък щом се получи цялата сложна кръстоска, за да експлоадира един такъв компактен миг, ние се отдръпваме сепнати. Гневим се на неподготвената му поява, която обърква шаблонните ни представи за света и за самите нас. Не приемаме нелогичната му връзка с всичко останало. В сивия поток се чувстваме по-удобно, по-свойски и по-сигурно. Бързаме да стъпчем мига в себе си. И в нашия страх, в нашата слепота той се изпарява, преди да сме усетили вкуса му. Цял живот копнеем за един единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваваме.
Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?
Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време – проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.
Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо – да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите стават време, а времето осезаема реалност.
Словото е безкрайно. То се простира далече във времето – назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови, предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи. Словото е отворено широко назад и напред във вековете. То съдържа в себе си обратимия ход на времето. В думата се чувства движение на времето в две посоки едновременно. Колко неизвестни същества са вложили в словото есенцията на своя отдавна излетял живот. И колко неизвестни същества от своя още непоникнал живот влагат в зародиш утрешно, свежо дихание в нашите днешни думи.
Думите са наситени със спомени и предчувствия, със съжаление и копнеж, със знание и с недоумение, с минало и с бъдеще. Словото е четириизмерно. Самото слово е четвъртото измерение – времето. Ние имаме насъщна нужда от думите. С цялото им несъвършенство, с цялата им детска наивност те ни включват в непостижимото време. Изразяваме крайния миг чрез слово безкрайност. Повтарящите се думи са нашата упорита съпротива срещу неповторимостта. Ритмично редуващите се съчетания са нашият отчаян отпор срещу откъслечността и краткостта на миговете. Словесна вибрация срещу безмълвието и неподвижността на нищото.
Мигът е невъзстановим, но бавните, трудно идващи, стипчиво зреещи думи – те са относителното безсмъртие на миговете. Думите, изтъркани, изхабени и вечно нови, се осмеляват да посегнат към невъзможното – да уловят времето. Дори когато не успяват в това, дори когато, вместо да възкресят, те убиват мига – все пак думите ме изпълват със страхопочит и удивление. Заради безумната им дръзновеност да гонят недостижимото време.
http://nepopravima.blogspot.com/2011/04/blog-post_01.html
Блага Димитрова – от Отклонение
„Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!
Не мога да понасям женското „не“, което значи „да“. Когато искам, аз казвам „да“, а когато не искам, казвам „не“. Жени, аз ви връщам човешкия език!
Непомнятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.
Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност.
Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам.
Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.
Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта – неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!“
http://niamaskritopokrito.blogspot.com/2011/01/blog-post_9957.html
Отклонение22
Блага Димитрова, ОтклонениеИз “Отклонение”
Блага Димитрова
“ДЕН ПЪРВИ
Сама идвам и сама ще си отида.
Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими.
Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предрасъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция.
Гледам света от високо с освободени очи.
Лудешки весело! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя един експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето.
Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.
Бъдете, млади влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал-той ще ви заведе до развалини!
Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда-всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.
Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!
За недораслите ми родители моята литнала на воля любов би се стоварила като тежък удар. Как да ги превъзпитам?
Не мога да понасям протегнатите ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.
Защо ме гледате хора, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?
Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:
Човекът започва да става човек!
Сърцето ми започва да бие като камбана:
Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!
Влюбени от цял свят, съединявайте се! (Това задраскано.)ДЕН ВТОРИ
Предутрен трепет ме събужда.
Сама не мога да хвана себе си. Какво става с мене? Никога не съм изпитвала тая свежест на утрото, сякаш е първото утро в живота ми. Разсъмва ден, цял от неизвестност.
Обикновено заран се успивах. Струваше ми, че цялата земя трябва да вдигна на раменете си, за да стана. А сега любовта ми дава воля да ставам рано без никакво усилие. Сякаш двама си разделяме тевестта на земята върху своите рамене и я вдигаме високо.
Ти планираш стъпка по стъпка своя ден. Само мене не си ме зпалнувал. И аз нахлух в деня ти да го объркам и пренаредя.
Кожата ми ме боли от целувки като изгаряне от слънце.
Потапям се в утринната прохлада като в отрезвителна езерна вода.
Станали преди деня, ние двамата държим целия огромен ден в ръцете си. Няма да го изтървем! Заедно с цялата ранобудна страна и ние сме на крак, по-бодри от всички.
Случва се такова чудо: да се промениш за една нощ и да се събудиш нов и непознат на самия себе си.
Една сладка тревога: да не проспим новия ден, новото раждане на любовта.
От хоризонт до хоризонт светът е наш, гледан от нашето лястовиче гнездо, и все пак е тесен за любовта ни.
Следя сама себе си. Радвам се и се удивлявам на това, което става в самата мене. И се изненадвам, от себе си.
Само двама заедно сме човек-пълноценен, истински.
Ти си делови, а аз съм отнесена според твоя израз. Но без мене ти би бил само сурова, твърда земя, лишена от криле. Без тебе аз бих била облаче, откъснато от земята и залутано в простора. Един без друг сме немислими тъкмо защото сме различни до непримиримост.
Земята и небето могат да се съединят за миг в нас двамата.
Ти си мечтата към бъдещето. Аз съм паметта за миналото. И двамата не живеем в днешния ден. Странно, ти си устремен напред към по-красивото, а си малко сух. Ти си копнежът, а си суров. Навярно такива трябва да бъдат мечтателите, за да устояват своята мечта.
Всичко се изявява в своята обратна същност.
Аз съм поглед, обърнат към миналото, към по-трагичното. Аз нося сянката на паметта, а съм по-поетична и светла. Това е не само до характер. Кръгът на интересите, професията, мислите на човека определят неговата тоналност. На моя мечтател му липсва измерението на паметта, а то е поетичният живец. Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.
Въображението и паметта си дават среща в нас двамата.
Навярно това е любовта – без вериги, без решетки, без клетви. Без гаранция. Истинската любов, най-хубавата-това е свобода.
Вратата не се заключва. Мога да си отида, когато поискам.
Ти не сложи пръстен на ръката ми. Безкрайният хоризонт, който ни обгръща от таванския прозорец, е нашият сватбен пръстен. Не може да се изгуби, нито счупи, нито открадне, нито продаде, нито скрие. Където и да отида по света, ще си нося пръстена на хоризонта-моя сватбен пръстен.ДЕН ТРЕТИ
Правя удивителни открития. Сякаш всичко става за първи път в света.
Двама души откриват не само за себе си, но и за цял свят. По богат става светът. Бих го обеднила, ако потъпча чувставата си.
Откривам това чудо на природата-мъжа. Искам да изпея един химн на мъжа.
– Ти си мой творец – твоето обятие ме създава.
Проникваш в мене, цял от необятност.
Чрез тебе аз ставам безбройна.
Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна.
Винаги ти беше в мене една липса, по осезаема от всяко присъстрвие.
Осъмвам в твоите очи. Те ме открадват наново и цяла ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: на ново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене.
Възвисена, нова, непридвидена-себе си откривам като далечна звезда.ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Не мога да разбера от кой момент започнах да те обичам.
Може би от оня миг, в който изпитах желание да срещна погледа ти и с това ти вече ме притежаваше.
Ръцете ти са настояще, с мислите – бъдеще.
Прегърната от настоящето, се мъча да проникна в бъдещето.
Един трети, непредвиден, нероден още човек, съчетал най-хубавото от двама ни, се надвесва през раменете ни, жаден да види слънцето и разгласи по земята безскъртието на нашата любов. А ние го пропъждаме. Не му даваме слънцето.
Нали за това стана революцията? Да обичаш свободно и да бъдеш обичан.
За да се роди човекът! Но светът е още неуютен, разрушен, миниран с предрасъдъци. Трябва първо да създадем един обитаем свят.
За да се вдигне светът от пепелищата и тъмнините, бе пожертван един нероден живот. Преди още да бъде загатнат, бе осуетен.
С това ние отричаме близостта си и опровергаваме целувките си.
Не знаех, че любовта е отговорност.ДЕН ПЕТИ
Не под наблюдение поникна моята усмивка. Не се опитвайте да сложите усмивката ми в калъп!
Не мога да понасям женското “не”, което значи “да”. Когато искам, аз казвам “да”, а когато не искам, казвам “не”. Жени, аз ви връщам човешкия език!
Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.
Само една любов признавам на тоя свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност.
Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичам в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам…
Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.
Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчвам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта – неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!ДЕН ШЕСТИ
Устните ти като огън се разхождат по мене.
Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.
Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината – моя равностойна съперница.
Сама идвам и сама ще си отида.ДЕН СЕДМИ
Всяка своя грешка пред любовта заплащам с болка.
Скарахме се жестоко. Не разбрах за какво. Едва не си отидох завинаги. Цял ден не си продумахме, не се погледнахме.
Трябва ли да се брои тоя ден? Да се заличи от календара един несъществуващ ден!
Нека бъдат заличени от календара всичкидни, в които няма да бъдем заедно!
Няма никога да си простя, че убих един ден!
И все пак няма да се подчиня на твоя властен нрав. Аз съм самостоятелен човек. Не мога да бъда скачен съд!
Не искам да затворя живота си в странична, еднопосочна уличка.
Искам да изляза на простор! Да се осъществя.
Искам свободно да избирам и сменям посоките си!
Благоразумието ме съветва на ухо: бъди като всички. Направи си добра сметка! Не прави погрешна стъпка!
А аз отвръщам на благоразумието:
Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!
Стига грабеж на чувства! Любов и забрана-две несъвместимости.
Какво от това, че нямаме сигурен покрив над главите си? Звездният свод е наш покрив, цялата земя е наш дом. Никой не може да разруши нашия необятен дом.ДЕН ОСМИ
Тая любов на шега излезе най-голямата истина в живота ми!
Защо трябва да бъдем винаги сериозни, непогрешими и скучни като пътни указатели?
Хора, сърцето ви е като домашно куче, свикнало с късия синджир и кошарата.
Колко сте виновни, хора, пред любовта, задето сте я оковали във вериги, затворили зад решетки, заключили в спални, затиснали в дебели законници, турили сте я на колене в судени църкви, под трънен сватбен венец, разпънали сте я на кръста на раздвоението, задушили сте я в маски на лицемерие и попско благоприличие.
Колко сте виновни, хора, пред най-голямата чистота, висота и красота на живота!
Млади приятели от цял свят! Да освободим свободата на света – любовта!
Лицемерните не могат да простят искреността на чувствата ми. Те дебнат моите летящи стъпки, за да ги окалят и смъкнат долу. Още една усмивка в света искат да угасят. Да стане мрачно и студено като в затвор. Да облечем в черно белите дни. Да няма нощ с голи, лунни рамене!ДЕН ДЕВЕТИ
Хора, добри хора! Вие ме осъждате с погледи за моята любов. Вместо аз да ви осъждам за вашата нелюбов и полулюбов.
Вие с примера си ме съветвате загрижено. Така искате да заприличам на вас!
Ако и аз се прибера на топло, кой ще бди над любовта? Кой ще я зове в тъмните, ветровити вечери? Кой ще ви напомня,че тя съществува?
Как да се сгуша в топло врабче гнездо, а да оставя любовта да зъзне отвън сама? Тясно е за нея вътре в четири стени. Тя вирее навън сред свободния, широк ритъм на хоризонтите.
Аз съм тук на преден пост на любовта под дъжд и вятър.
Не съжалявам за рисковете, които поех.
Сама идвам и сама ще си отида.
Всеки миг трябва да бъде изживян пълнокръвно, интензивно.
Няма щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!
Хора, аз първа посрещам слънцето тук горе и ви го предавам с опарени шепи!ДЕН ДЕСЕТИ
Дните вече се свършиха. А всичко едва сега започва.
Любовта ме понесе като буйна планинаска река. Одра от мен старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите от фалш и заблуда. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Няма да позволя да хванат моята буйност в баражи и бентове. Няма да се оставя на сушата да ме изпие. Животът има нужда от свежест. Искам да напоявам ежедневието с бистро клокочене, да нахлуя в задуха с ведър, непресъхващ смях.
Не се страхувай от промяната, страхувай се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме научи да се усмихвам на болката си.
Цял свят се изгражда в нас сред разрухата- един нов, по-друг свят.
Ние носим живот в деня, пълен с развалини, и в нощта, куха сред развалини.
Нашите двойни стъпки правят земята обитаема.
Трябва да се надраснем, за да стигнем до любовта.
Посадих своите стъпки в това пепелище. Всяка руина ме боли като наяден зъб. Защото ми напомня за тъмните сили, които заплашват всичко, дори и любовта.
Дойдох при тебе със сърце, готово за смъртен скок.
Любовта е една смела крачка към неизвестността.
Населихме развалините с надежди.
Предоставям се на интуицията да ме води като слепец слепеца.
Аз с целия свят оспорвам твоя поглед.
Трябва да си отида, за да разбереш дали съм ти нужна.
Сама дойдох и сама си отивам…”
Блог на Zelenkroki 