Опасност

Ентусиазираните често провалят работите.

Блага Димитрова, „Пътуване към себе си“.

Вторите

Те.

Тъкмо това чакат, за да ме смачкат. Ако искам да изкажа самостоятелна мисъл и да я браня, трябва да съм безупречен. А кой жив човек е бил и ще бъде някога безгрешен? Понеже в специалността ми не могат да ме хванат, ще издебнат някоя друга слабост, за да ме унищожат.

Из дневника на инж. Горов
(Блага Димитрова, „Пътуване към себе си“)

В старопрестолния град

Голямото бягане след час в училище.
Два сканирани дубликата – изпратени 10 минути преди пристигането на влака.
3 часа по улиците – 1 час – на гарата.
Студено и горещо.
В очакване на панорамни монтажи.
Документираха доспехите ми.

Имобилизирано – ден седми

Team building.
Глаголица и криптограми.
Фетел.
Планиране на деня понеделник.

Омразата

Мои приятели, които по-точно познават чувствата и начина ми на мислене, вярата и възгледите ми, могат да си представят колко много наложената, неприемлива за сърцето ми омраза срещу невинен ме е смущавала и мъчила, и то не заради невинността на „врага“ и заради несправедливостта, с която се отнасях към него по чувство, а преди всичко заради безсмислието на моето държане, заради неизмеримите принципни противоречия между поведението ми на дело и всичко, което представлява мое познание, моя вяра и религия. А тъкмо аз на този свят не вярвам в нищо така дълбоко,

Остро като травма

[Цитат:]

Едва ли има нещо по-непоносимо от принудително спиране сред път. Всяка твоя клетка се бунтува против тоя застой. До преди миг ти сам си бил превърнат в движение, в скорост, а трябва насила да се върнеш в своята тежест, в своята неподвижност. Спиране сред път — това е удар, нанесен изневиделица. Колкото по-стремглаво си летял по пътя, толкова по-тежко е стоварен върху тебе ударът на застоя. Чувстваш един нокаут право в диафрагмата. От енергия трябва да се превърнеш в материя. А щом веднъж си се изтръгнал от веригите, приковаващи те на едно място, и си станал движение, ти не искаш да се връщаш обратно и да станеш покой. Трябва на всяка цена да продължиш да се движиш, да се движиш. Всяко внезапно спиране сред път боли остро като травма. Дори да те заобикаля най-красива местност, не я забелязваш. Взираш се само в грубите ръце: ще освободят ли скоро пътя? Дори никой да не те вика при себе си, никой да не те чака, ни една надежда да не мъждука в края на пътя ти, пак гориш от нетърпение: кога ще потеглиш отново? Нещо извътре, от самия ритъм на кръвта те тласка да бързаш, да не спираш, все да се движиш. Какво е то?
Застой. Времето спря. Тъкмо навръх 20-те ми години. Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.

Нуждата да си здрав

[Цитат:]

Нуждата да си хубав е като нуждата да си здрав. Не за чуждите погледи, а за собственото усещане. Иска ти се в тоя удивителен свят да не бъдеш дисонанс, да не бъдеш мътно петно, а един хубав или поне чист тон. Самата материя, жива и мъртва, се подчинява на строги естетични закони. И най-последното цвете е поразително красиво. И най-простият кристал е построен по съвършен модел на симетрия и изящество. А ти да бъдеш грозен. Едва ли има по-мъчително от това чувство на нарушена хармония със света. Носиш го в кожата си като постоянно дразнение, като шарка. Сред гъвкави потоци, ветрове и стебла, сред свежи бои, звезди и лица ти да бъдеш изключение. Липсата на красота събужда инстинкт да я заместиш с нещо друго, за да възстановиш нарушената хармония със света. Особено гнетяща е нуждата да бъдеш хубав напролет, когато се разпуква красотата.

Музикалното предизвикателство

Анна най-после открехна и за мене своите предпочитания.