Дервишово семе


[Добавка от 16.03.2014 г.: Разказът вече е наличен и в Читанка.]

Пълният текст на разказа, преписан от петдесетото по ред издание на сборника „Диви разкази“, в това число 18 български и 32 чуждестранни (на 23 езика). Издателство „Слово“, поредица „Нова българска библиотека“, Велико Търново, 2001г.

Дервишово семе

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и баба, ала на баба дясната ú ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо впря очите си в мен да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух ги веднъж само как си проговориха с баба:
– Младо е! – рече баба.
– Ще наякне! – рече ú дядо. – Само че трябва да се поогледаме за некое момиче!
Какво е гледал дядо и как – не мога да ти кажа, ала веднъж, като се върнах от паша, заварих у дома един адамбойлия мъж с една голяма ножица, в пояса набодена.
– Рамаданчо – каза дядо, – викнал съм терзия потури да ти ушие. Вапцани ли искаш или сури?
Друго питане не ме попитаха. Годиха ме, жениха ме – това беше всичкото питане: вапцани ли потури искам или сури?
Терзият дойде в сряда, в четвъртък потурите бяха ми ушити – вапцани потури, с капаци и гайтан, а в петък дойдоха тъпанарите на двора и зачукаха даулите на сватба. Даулите бият, казаните с месо врят, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста. Пресрамих се и попитах баба.
– От колибите ще бъде – вика, – не от село!
Ама коя? Каква? – нито баба да ми каже, нито аз имах кураж да питам. Коя? Каква? – вечерта се чак разбра. Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът и дойде време да останем сами в одаята с моята невеста. Преди да влезем в стаята, дядо ме повика настрана и рече:
– Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре сабахлем! Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! – Бутна ме в одаята и заключи.
Седял съм една половинка от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото ú да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ма гледа, гледа, а че прихна да се смее:
– Срам ли те е? – вика.
– Срам ме е!
– Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс! Искаш ли да поиграеме на пумпал? – И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал. Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ума за кръвта и ме налегнаха бърчините: „Ей сега ще се хубаво разсъмне и ще надойдат ония да питат за кръв. Ами сетне?“ Забеляза тя какво ми е и ме попита за какво мисля. Казах ú:
– За кръв!
– Аз – вика – ще ти намеря! – Наду се момичето, та лицето ú стана мораво и току бликна от носа ú кръв. Няма да приказвам тая кръв къде и как сме я размазвали – всичко мина, замина и заживяхме със Силвина като жена с мъж. Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.
Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше – дето има една дума – като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да направи парам-парчета. Силвина си седеше повече вкъщи, гледаше баба и ни дочакваше от къра с варена каша. Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите ú – накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттука ако ги видиш – руси! Ако се поместиш малко – видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш – жълто злато като живо заиграваше по тях! Вземаше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Гледах я, гледах, докато ме сепне дядо:
– Хайде, Рамаданчо, козите ти ще умрат от глад!
Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза. Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да ú раздухвам миглите. Имах си една закачка, речи го игра, като се събудя сутрин, миглите ú да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. Бях ú се врекъл на Силвина, като отида с дядо на панаира във Филибе, да ú донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си останах. Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи – заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли. Баба я не давала, бутнали я баба и я взели. Рекли, че Силвина от чеиза имала да си дозима. Метнали я на конете и докато надойдат хора – отгърмели към букака.
Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме и викна на баба:
– Давай въже!
Донесе баба въже, върза ме дядо за дирека, а че ми рече:
– Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!
Качи се на мулето и хукна навън, като викаше на баба:
– Пази – вика – Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!
Баба си познаваше дяда, не ме отвърза. Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го усещах отмаляло като мъртво и ако пърхаше нещо в него, то бе едната само надежда, че може пък Силвинините братя наистина за чеиза да бяха идвали. Най-сетне братя ú бяха, не бяха чужди!
С тая надежда съм се залъгвал до заранта, когато се върна дядо. Мулето беше в пяна – той в дрипи, дето се беше провирал из шубраците. Бутна ме в одаята и заключи, а те с баба се прибраха в тяхната си одая. Делеше ни една стена, а по средата имаше комин. На комина стената изтъняваше, та се чуваше каквото се говореше оттатък. Мушнах се там и заслушах. Дядо говореше тихо, но се разбираше всичко.
– Нямаше невеста! – рече той. Братята ú – едепсизите, разбрали, че си е още мома, и я дали на Руфатя за два пърча.
– Ами сега? – попита баба.
– Сега я влачат из гората – рече дядо – знаеш ли какво? Да изчукам Руфатовите като въшки с чифтето! И ще го направя. Ала не сега. Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфатя!
Тия думи рече дядо, тия негови думи ме затиснаха в оджака и не шавнах. Тъй си ме завари утринта – в пепелта! На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам. Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша…
Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни само един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя. Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите ú беше дъвчил като тесто, та не смееше да се покаже. Тогава се разчу кое и как се беше случило с нея.
Руфат я бил харесал още първия ден, когато я видел да ходи на двора, и си направил дупка на дувара да я гледа. Той беше седем години по-възрастен от мене и хайлазин. Не ходеше нито за дърва, нито на нива и помагаше в касаплъка на баща си. Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати.
Два пърча имаха Руфатови, брадати пърчове, с два големи чанове на вратовете им окачени, като звъннеха, чуваха се през десет баира. Силвинините братя – Реджепа и Юмера – лакоми хора, чобани – мряха пък за чанове и пърчове. И се спазарили с Руфатя. Те поискали пърчовете, той – сестра им.
Разбрали, че си още ходи с корема на момиче, и му я дали.
Много ми се искаше да видя Силвина, ала оня звяр я държеше все под ключ и нямаше как. По едно време я измислих: стъмнеше ли се – качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови. Ей такова търкалце беше това пенджерче, но грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве. Е, не всичко, но пак: виждаше се как сядат на софрата… Как я вдигат… Как си постелват за лягане, как си лягат… Как си разпасва пояса
Руфат… и… очите ú не можеше да видя, но главата ú висеше все като прекършена… Той я хващаше за главата, подпираше брадата ú с палци и като диво я захапваше…
Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по другата вечер? Баба ме усети, че се туля зад комина, и каза на дедо, а той я сряза:
– Нека – вика – да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!
Прав ли, крив ли беше дедо – няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще му ги късам. Сетне и това не одобрявах: с ножа щеше малко да се мъчи, и замислях нова мъка – да го душа бавно, на почивки, но разбирах, че като го пипна, няма вече да го пусна, затова и от душенето се отказвах и намирах нови мъки. Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.
Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе. Грабна ме и хайде в Триград, при дебелото Айше. Пои ме тя с разни горчилаци, маза ме с разни мехлеми, но само за една неделя треската ми угаси и ме оправи. Ала не ме върна дедо в село, ами ме остави в Триград с Делиюмеровите кози и заръча на Айшето да ме пои с каквото си ще, но без мустаки и брада да се не връщам. Така и стана: от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада… Не кой знае каква, ала брада! Поомекна и в душата ми – трябва пак от тая билка – живениче се нарича и се дава за мерак – и тогава дойде дедо.
– Хайде – вика – да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя!
– Можеш да ме жениш – казах на деда, – да ме закопаеш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!
Накарах го клетва да ми даде и там, в Триград още, се ожених. Тоя път нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец! Знаело, види се, и то, че бърза дедо му, и с два месеца изпревари рожделното си време.
Не бях виждал от години дедо да се смее – тоя път – засмя се… И легна да мре! Легна бе! На третия ден от раждането на детето – легна! Както си стъпваше ухилен, крътна се на одъра и лявата му вежда заигра сама. Повика ме и каза:
– Рамадане, бубайков, видех – кай – Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя – кай – оставям в твоите ръце!
С тия думи замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама – чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти – у касапина Руфат, свива ги, както си ще!
Отначало си виках да порасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя.
Сетне си рекох – хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина почна да излиза, и тя с дете на ръце! Бавно стъпваше по двора, като да беше извървяла много път. Фереджето скриваше лицето, та го не виждах, но очите ú често се извъртаха, мене търсеха да видят.
Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше. Добре че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.
И се занизваха дните все такива: ора ли, копая ли или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя – смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя – дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина – отмалявах и отлагах… И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още се пропи. Не щеш ли, мина неговото царско време – взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло. Момичето му в друго село се ожени и Силвина остана с Руфатя сама. Преди месец и нещо бутнах тарабата – гнилата – и влезох в Силвинините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиресет години за пръв път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина – между нас.
Грешна дума имам, агов, да ти кажа, а ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледна в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
– Стига ни – вика, – че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
А сега ще попиташ ти какво?
Сега работата горе-долу върви тъй: на Руфатя все му студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката – ходя за дървата аз. Всеки ден по едно магаре дърва и пак не стига. Акт ми съставиха горските, нов се канят да съставят, та затова и нощем ходя. Бода си очите, трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето
четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед! А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече. Та махни туй, ами впира някога работата и до помощ, като се храни: тежък, а трябва да се повдигне, да прощаваш, постелката му да се тупне и пикнята да се махне. Слаба жена такава работа не може да свърши и кой, кой – хайде Рамадана да слугува на Руфат! И слугувам, инак всичко ляга на Силвина… Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек!“ Ала не видят какво ми е на мене – вътре… Вътре катраните, братче, врат ли, врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран.
Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще… Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал Руфат, лежи, не мърда! А времето, агов, лети, коленете отмаляват. И се не знае дали, ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се ние, защо не му отворя аз адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го
душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина вперени в мене – отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера…
На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш – кажи, ако ли не – помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака.

Компютърен набор: Анна Войнова, 7 клас, ученичка в СОУ „Петко Рачев Славейков“, Трявна.

About these ads

71 comments

  1. Съни

    Тъпотия отсякъде. Това ще го учим тази година и наистина ме отказа от разказите на Хайтов. Не мисля, че човек

    • angel

      фейл не си прав/а тази история се научава много неща от нея прочети пак и ще разбереш ;)

      • Sirma

        Много хубаво и научава на много , повърхностен човек не би го разбрал…

    • magic madjestik

      Не се изказвай не подготвен това е разказ който за мен е като библия уникален. Който го чете повърхностно да не прави и опит. Има толкова дълбок смисъл в думите на Хайтов, че за лаиците мога да кажа губите много..

    • Дол

      Лошото в случая е, че се изучава твърде рано(8 клас, ако не ме лъже паметта). Помня как ,тогава всички се смяхме неловко и не можехме да разберем, що за глупост трябва да учим.. .Днес обаче гледам с други очи за разказа и дори ме просълзява… Уникален е!

      • Valeriq

        Az sam 7klas i go prochetoh i az sashto se prosalzih trogatelna istoriq !!! Na tezi hora koito kazvat che ne ima haresva ili sa pulni glyposti ili podobni neyvajitelni komentari kam nashata balagarska literatyra spored men ne sa balgari !!!

  2. Краси

    @Съни, грешиш. Точно от тази творба, ако не бъркам, която се учи в осми клас, наистина можеш да започнеш да си задаваш много въпроси. Сигурен съм, след известно време ще го осъзнаеш, а ако е прекалено късно, ще се върнеш назад и ще започнеш да си задаваш въпроси. Отговорите, с които няма да се съгласиш, ще започнеш да тълкуваш и разсъждаваш. Разбира се, само при едно условие. Както и да е.

    Единствената книга, за която може да се каже, че е тъпотия отвсякъде ще ви карат да учите и тълкуват после. Ако Иван Вазов не те е накарал да задаваш въпроси, то сигурно Хайтовото „Дервишово семе“ ще го направи.

    Иначе книгата, за която говорих в предния абзац казва така:

    Битие 26:13

    Човекът се възвеличаваше и продължаваше да става велик, додето стана твърде велик

    Паживьом увидим, както някой е казал.

  3. нЯкФа

    И аз ще уча това произведение догодина, та даже предполагам и класно ще имаме в/у него, но и на мен като цяло много не ми хареса. :(

  4. Краси

    Съжалявам, че ще евентуално ще шокирам някого, но литературата не се изчерпва с Хари Потър, Властелина на пръстените, Здрач и тем подобни глупости.

    • Мария

      Хари Потър не е „тем подобни глупости“, а „най-творческият и изпълнен с въображение дебют след Роалд Дал“ и „богат в текстурата си роман, надарен с изобретателна мъдрост и наблюдателност“. Прав си, че не е цялата литература, но никой не го и твърди.
      P.S. Ако се смяташ за толкова културен, пиши грамотно!

      • Краси

        Мария, върнахте ме три години назад. Не съм си и помислял, че „Хари Потър“ е цялата литература. Би било отвратително, ако беше. Не знам…разни автори твърдят, че е по-трудно да вземеш парче от действителността и да го извадиш от рамките на самата действителност. Уви, измислянето на един свят с всичките му правила е плод, който може да бъде обран от всеки, който има достатъчно свободно време и напише книга. Съжалявам, че преди три години съм омаловажил „най-творческия и изпълнен с въображение дебют след Роалд Дал“, но ако желаете да погледнете и нечие друго въображение – непременно се поинтересувайте от разни книжки на Лем, Верн, Гогол, Стругацки, Грим и други. Съжалявам, че ще прозвучи като заяждане, обаче никой няма право да степенува изкуството, а всяко произведение, което твърди, че е изкуство трябва да го докаже като отрече всички користни цели на съществуването си.

        Бъдете здрава и приемете благодарностите ми, защото ми беше интересно да се върна три години назад. :)

  5. Монтекристо

    Да ви имам проблемите :) На мен ми се четат 100 неща, ама нямам време.
    Колкото до разказа, той е едно от малкото неща, които помня от часовете по литература и е доста добър.
    @Краси – не се прави на голям критик, щом слагаш класическия епос за Средната Земя, до Хари Потър и Здрач, значи разбираш от литература, колкото аз от квантова физика.

    • ani

      Аз ще го уча догодина, но определено предпочитам Хари Потър и Здрач.Те са ми любимите филми, не съм чела всички книги.Обичам по-странни истории с необикновени неща, а това си е най-обикновен разказ, затова не ми харесва толкова, но като цяло си го бива.Не ми е любим, но не е лош.Просто мое мнение!

  6. Краси

    Напълно вероятно, но по мое време името на онзи граф беше Монте Кристо.

    „Класически епос на средната земя“…силно одобрявам.

    Критиката престъпмисъл ли е?

  7. Никола'

    Много съм благодар на този който го е качил,претърсих целия интернет за това произведение.Отново благодаря.

  8. Таня

    На мен също ми харесва но не мисля че трябва чак толкова да се вбесяваш и да обиждаш Здрач и тн. Аз лично много харесвам Здрач и не е много приятно. Произведението си е интересно, но наистина стига се прави на много голям критик защтото има и по-хубави неща от старовремската литература!

  9. Графът

    Няма хубави и лоши неща.
    Има „сега харесвам това“.
    Какво всеки от вас ще харесва утре никой не може да каже, вие най-малко.
    И никак няма да е чудно, ако тогава харесвате това, което днес не харесвате…

  10. Мarto

    А бе дали някой се е замислял докато 4ете вижте какво е ставало преди бе хора пък вие сте седнали да се оплаквате.4овека е написал разказ за чудо и приказ пък и има сюжет и е интересен.И както ако сте чели „По жицата“ ще видите че и там е оставен края да си го довуршиш ти .Тъй че аре да напишете вие един такъв разказ и тогава говорете.А за Средната земя да не говорим щото Краси и да е прочел книгата която е 963 страници без поясненията неможе да ми каже нищо важно освен че пръстена е унишожен така че айде да не плюете по авторите,защото немалко от тях са достойни за Уважение.
    П.П Извинете за правописните грешки и пунктуационите знаци но бях доста ядосан за да ги слагам.

  11. medencety

    lele ujas mrazq ne6to koeto nezav1r6va i kvo az li trqbva da si izmislwm kraq ne vseki krai e zajiveli 6tastlivo i ona ruufat puknal

    • Lucky

      Ау. @medencety само като видя, че „pi6e6 s 6tici i 4ki i osobenyy tie 1ci“ просто разбирам, че няма как разказът да ти хареса. Той е написан за хора, които имат малко мозък :) нямам думи……..и естествено, че ще мразиш неща, които не са довършени, след като нямаш капка въображение за да ги довършиш ти…. Смисъла на „отворения финал“ е ТИ да продължиш историята както искаш и да напрегнеш малко онова сиво вещество, наречено мозък, което си седи там в главата ти ;)
      П.П. Аз също съм за 8ми клас сега и се срамувам от поколението си, което е необразовано, просто и мисли само колко ще е готино ако всички пушат. Разбира се, останаха и някакви единици интелигентни хора на моята възраст, за което се радвам, но мнозинството са от „ония“ неразбиращи простаци и това много ме натъжава :(

  12. Tenshi

    Отвратителена история. Целия и смисъл е Дервишовото семе. И това ли е най-важното? Да се въпроизвеждаме като някакви животни?“Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш!“ казва дядото. Мда, момчето няма право на избор защото дядо му е решил да му казва какво да прави и как да управлява живота си. На това ли трябва да учим децата? Че нямат право на воля и смисълът на живота им е да се размножават?“Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите ú беше дъвчил като тесто, та не смееше да се покаже.“. Възрастен мъж дъвче бузите на беззащитно малолетно момиче. Е това ако не е педофил…“Руфат… и… очите ú не можеше да видя, но главата ú висеше все като прекършена… Той я хващаше за главата, подпираше брадата ú с палци и като диво я захапваше…“. Е сега ако ми кажете че това не е сцена на извратена педофилска любов.Да не говорим за Рамадан на който живота му е черен защото любовта на живота му вероятно няма да бъде вегова. Но не мога да оспоря че разказът е написан много добре.

    • Vili

      Любопитен поглед. И съвсем верен. Може би, именно тая извратеност, до която е водело сляпото следване на родовия модел на възпроизвеждане, без да бъдат отчитани свободният избор на човека и неговите истински чувства, отвращава повечето ученици и не им позволява да разберат смисъла на разказа- а той е напълно съзвучен с тяхното съвременно мислене. Просто текстът е написан на един архаичен език, изпъстрен с диалектни форми и изрази. Това пък, от своя страна, е уникално от гледна точка на литературата, защото предава един отживял начин на мислене. Кой знае, може отново да имаме нужда от него- с тоя отрицателен демографски прираст…?

  13. НИКИ

    КАКЪВ ПЕРИОД ОТ ВРЕМЕ ОБХВАЩА „ДЕРВИШОВО СЕМЕ “
    А) 15 Г
    Б) 20 Г
    В) 30 Г
    Г) 40 Г

    ПЛС ТРЕА МИ СЕА…

  14. mister_sou

    „От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиресет години за пръв път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина – между нас.“

  15. Краси

    Стига, де. Не мислех, че положението с младата мощ, в която всички вярват, е толкова плачевно. Дори написано, пак не щат да го прочетат, камо ли да мислят.

    Отврат.

  16. гравитон

    Един шерп беше казал: „Много хора идват и гледат, гледат. А други идват и виждат“.
    Мисля си, че можем да перифразираме: Много читатели четат, четат, а други четат и разбират!
    За да разбере някои неща, човек често трябва и да порастне, да понатрупа житейски опит, да не е „зелен“ като главния герой в разказа. Тогава поглежда по философски на нещата.
    А смисъла на „Дервишево семе“, дали пък не се свежда и до основен закон в живота: Всяко живо същество се стреми да продължи рода си? Иначе изчезва.

  17. Pingback: Опити (13) « Блог на Zelenkroki
  18. mitternacht

    Просто явно учениците са недорасли за това. Факт е, че самия аз сега го чета с по-друг поглед, макар като гледам коментарите на децата… изобщо нищо не разбират от разказа.
    Той е символ за един пропилян живот…
    Не е важно семето, то дори е най-маловажната страна на нещата.
    Ще пораснете, тогава го прочетете пак.

  19. miss_desislava

    Поздравявам блог-ъра за идеята да качи текста, който е неоткриваем, а исках да си го изчета заради носталгия по училищните ми години. Иначе самия разказ е мноого тъжен. И почти всички са изказали същото мнение. Но си мисля, че поуката е съществена – живота е даден, за да се изживее достойно и с много любов и ако има, нещо за което си струва да преобърнеш света то това е любовта и достойнството. Защото човек си отива, а след него остават честното име и спомените за любовта.

    • zelenkroki

      Благодаря Ви за идеята да споделите чувствата, които са Ви накарали да търсите разказа.
      Тъкмо е време да отбележа поредната си злободневна констатация – произведения, които отдавна са всеобщо достояние продължават мълчаливо да отсъстват в българските електронни библиотеки, ако изобщо си вярваме, че такива съществуват.
      Причината да настоявам и за помощ, за да го има поне разказ, който се изучава задължително в училище, вече втора година продължава да е факт.
      Толкова критични писания за творбата има из Мрежата, а не може да се прочете самият разказ!
      Е, вероятно съвсем скоро „Диви разкази“ на Хайтов, включително и „Дервишово семе“ ще се наредят в Читанката заедно с още представители на класиката от нашата и световната литература. Сборникът е въведен и очаква реда си за публикуване.
      Но дали трябва да се разчита на шепа ентусиасти, за да ги има дори шедьоврите на литературата?
      Толкова дотегнали ни вече фрази за виртуалните ресурси, именити специалисти в образованието ни залъгват с гръмки заглавия за модерни средства и актуално учебно съдържание.
      Да не говорим за културните институции, които също под път и над път тръбят колко са адекватни на изискванията на времето.
      А се стига до някакъв оплетен във всекидневни писаници блог да препрочетеш познатия сюжет. Или да го откриваш като разказ.
      Много си мисля напоследък за безумието на човешките съдби. Колко не за вярване звучи историята на Рамадан, как пък точно с такова необикновено име герой ще разказва за красота и любов…
      И колко далечно и близко едновременно е тъжното чувство по изгубения живот.
      Как неусетно се вплитаме в нашите още по-жалки навити като на игра емоции и им слугуваме не толкова чисто?
      Рано ли е да се учи „Дервишово семе“ в осми клас?
      Имат ли очи и сърца нашите деца да изпитат горестта на доживотната любов?
      А има ли възраст, на която биха намерили щастлива развръзка за подобна история?
      А ще остане ли повече човещина у тях, ако само по задължение подочуят за сюжета и насила си напишат домашното по литература?
      „Дервишово семе“ винаги ще предизвиква въпроси.

  20. дани

    „Дервишово семе” на Хайтов е висока класика.Литературата е изкуство.Следователно не бива да се изучава масово.Не бива да се получават шестици или двойки от факта да те оценяват за това,разбрал ли си или не си някакъв си текст”.То не се разбира,то се усеща.Ако имаш сетива .Ами ако нямаш.Тогава какво правим,а?Обесваме ли те или те острелваме.Аз умея добре да рисувам.По моя критерий от 30 ученика двама ще имат шестица,трима четворка и всички останали двойки.Абсолютни двойки.Защо?Защото изкуство /каквото е и литературата/не се учи..НЕ СЕ,вервайте ми!Да четеш проза,поезия е някакси много интимно.Прекалено интимно.Трябва да имаш сетива.Защо тормозят децата с литература?Бе ,достатъчно е да ги научат на грамотно писане без правописни грешки.Абсол.достатъчно.Повечето учители по български език се изживяват и като поети или литератори.Откъде накъде.Аз съм хардлайнер по отношение на изучаването и особено на оценяването с оценка! на литературата,рисуването ,пеенето и физ.култура.Нека има преподаватели по тези изкусва.Нека децата се докоснат до тях….Но никаква оценка ,никаква!Часовете по пене и музика за мене си бяха пропиляно време и тормоз,ми аз не мога да пея ,нямам талант на музикант..мога единствено да слушам и да се наслаждавам…Не ми трябва оценка за това…В часовете по музика винаги ми се е гадило и повръщало,както и от ученето на литература.Никакъв келепир нямам от тая литература в реалния живот.Единствено от руски език имам полза,директна….както днес децата ще имат полза от английски.Ако има смисъл реален да се насилиш да учиш нещо в училище това е някакъв чужд език и граматика и правопис на българския,естествено.Ако си открил,че математиката не ти се отддава…просто я зарязваш и я оставяш на другите.Физ.възпитание се извършва на стадиона или залата,следобед или вечер и най-важно без оценка!Оценката тр. да се намесва тогава ,когато се състезаваш със себеподобни.Напр.ако учиш в матем.гимназия там е тръпка да се състезаваш със хора,които са надарени с това свисше и е чиста загуба на време да изучаваш там изкуства,било то и възвишена литература или класическа музика .Аз твярдя ,че ако имаш сетива за някое изкуство ти го усещаш и без ментор.Интимно.Докосването до литературата не е публичен акт,интимно това е прекалено лично;и индивидуално.Някои сетива се развиват години по-кьсно.Извратен ,дъбоко извратен е този който е решил да се изучава подобен разказ в масово училище.Това е висока класика.Препоръчително е да си навършил поне тридесет години и тогава чети този разказ.За да го усетиш.,за да те жегне.В училище тр.да се поднасят леко смилаеми неща.,за да запалиш хората да четат и да извличат удоволствие и трепет от акта на четене и сещане на худ.литература през по нататъшния им живот.Повтарям,учителят по литература да не се опитва да ги прави децата писатели…а да ги запали да четат и да извличат удоволствие от акта на четене.Четенето на тежка,на изящна худ.литература и нейното усещане ще настъпи с годинете на зрялост.Аз започнах да чета истински т.е.за удоволствие худ.литература и поезия след 25 гд.:бях се освободил от гнета на учителите по литература,никой не ме оценяваше с оценки .А и освен това да усетиш прозата на Хайтов ,тр .да си поне на 30 навършени….Иначе просто прочиташ един текст и нищо не ти трепва.Разказът е висока класика,изпълнен със сексуален мазохизъм.Аз го казах с едно изречение,просто и равно .Майстор на словесната тъкан,като Хайтов,го е направил свръхделикатно, само с думи в един къс разказ.Световна класика е.Само с думи прониква и докосва ронливата почва на сексуалния живот .,на която е стъпил всеки един от нас.

  21. mister_sou

    Едно дете пее… и клипчето http://www.youtube.com/watch?v=6SUC9xtJH6M, в което се подменя робиня с клечка за зъби.
    „щерката Бризова взеха, дарена на мен от ахейци.“
    Какво ли е в главите на децата ни – толкова осведомени, компетентни и ориентирани в днешното, че едва ли си струва да им оставяме точните цитати и обстановка на творбите от миналото?
    Доста магически дарби се очакват от учителя, само и само да направи интересно задължителното учебно съдържание.

  22. Мими

    Това е просто невероятно тъпо!!!Много съм възмутена от нелепия край!Очаквах нещо по-интригуващо да се случи!

    • Vili

      Животът често е прозаичен. Но, като се замисли човек, колко от нас биха били способни на такава преданост и чиста обич, каквато изпитва Рамадан към Силвина?

  23. Надя

    Благодаря за текста.
    Присъединявам се към мнението, че коментарите показват колко е неуместно разказът да се учи в осми клас. А дали е тъп? Лошото на литературата е, че понеже всички могат да четат, си мислят, че могат да дават оценки на всичко. Късметът на хората като мене, които се занимават с точни науки, е, че поне пълни неграмотници и лаици не им дават оценки, въпреки, че познават цифрите и латинските букви. Самата аз, ако бях писател, не бих искала всички да харесват произведенията ми – няма как да се угоди едновременно и на фолкпевица, и на „самовглъбен интелектуалец“.
    Хайтов не ми е любимият автор. Но не мога да си позволя да го оценя като тъп. Влязох в блога, за да си припомня разказа и за да си поговоря с дъщеря ми за него – тя го учи сега. Точно за да си поговорим с нея – не да й натрапвам мнение, а за да видим как всяка от нас го възприема. И щом всяка от нас – с почти 30 години разлика, вижда различни неща в този разказ, значи разказът си струва да се препрочита. И на шега ще допълня – необходимостта от препрочитане противоречи на допускането, че разказът е тъп. Следователно – не е тъп. ;)

  24. zelenkroki

    @Надя, много ми допада математическата увереност, с доказателство във времето и категоричен извод за разказа.
    Наблюдавам втора година реакции на ученици и преподавателки в 8 клас. За себе си открих разказа докато подготвях компютърен тест за урока по литература миналата година. Имах спомени, че съм го чела и преди това, а наскоро гледах и филма „Орисия“.
    Сякаш децата ни го виждат като нещо толкова далечно и средновековно, което не се отнася до днешния живот.
    Кога ли ще е уместно да се обсъждат общочовешки ценности, родова памет и традиции? Чест и морал, нравственост и духовна чистота? А вечната борба и противоречие на съвестта? Че и тази странна голяма четиридесетгодишна любов, за общ декор на историята?
    Кога?

    • zelenkroki

      Да, @Nikolaia, това е целият текст на разказа. Порядък около три хиляди и двеста думи не е ли достатъчен за разказ?

  25. андри

    Много си е хубаво даже ме кара да си задам няколко вапроса тай, че които мисли чее тапотия ====== Значи е сухотия ======

  26. koi za Boga go interesuva kak se kazvam

    Abe hora vie v4as li ste. Ne moga da razbera za6to mu e nqkoi da znae uravneniq i neravenstva, pri polojenie 4e kato zavur6i 6te sledva, da re4em pravo, pyk kamo li tona :0

  27. Марина

    Благодаря, че сте качили този почти неоткриваем в интернет пространството разказ!
    Наистина е превъзходен!

    • zelenkroki

      @Дидо, не ми се вижда редно искането на разрешение да се публикува нещо, което е достояние на нацията.
      Истинските интелектуални права за разпространение на изучаваните в масовото училище (че и задължителни за изучаване) произведения едва ли изискват разрешение за публикуване дори при живи автори.
      В този блог умишлено все още няма посочени правила за защита или предоставяне на публикациите. Знам, че липсата на обявени условия ограничава по подразбиране, но все още твърде малко от читателите, за които беше „отворен“ този блог са наясно с този пропуск.

  28. Дидо

    Така мисля е редно. Благодаря! При все това мисля е хубаво и приятно да се знае кой се е потрудил, за да могат всички да четем тези силни редове. Публикувам веднага, с удоволствие бих добавил и нужните имена.

    • zelenkroki

      Много странно съчетание се е получило – след емоциите от концерта на Пинк Флойд в Испания следва изповедта от един изоставен непознат свят. Горещ почитател съм на рок-групата, а не знаех, че си пасва енергийният заряд от музиката им с мощта на отчаяната любов и житейското самоотричане в разказа на родопчанина.
      Поздравления, @Дидо!

  29. Velin Ianev

    Браво,момиче малко от връстници ти ще обърнат внимание на тази творба.

  30. лора иванова

    тази творба на е за всеки. трябва да вникнеш в нея да я разбереш, защото определено в нея има много смисъл. трябва да си представиш нещата. Не е така както вие казвате, че е адски тъпо и т.н. Сигурна съм, че ако разберете смисъла няма да мислите така и тази „тъпа творба“ ще ви накара да се замислите много сериозно върху това скоето разполагате (сами да решавате съдбата си).

  31. milena taneva taneva

    „Дервишово семе“!!! Признавам, че за първи път четох творбата някъде в 7-ми или 8-ми клас…преди почти 10 години. Признавам също,че тогава за мен тя бе може би досадно задължение в училище. Без да разбирам смисъла, без да я почувствам. Днес когато отново се докоснах до тези редове…признавам,че ги чета със сълзи в очите. Не че творбата не е за всеки….просто не е за всяка възраст. Ще дойде време и всеки ще открие смисъла и сам за себе си.

  32. едно момиче

    Мисля,че това е един много истински въздействаш върху нас,читателите,разказ.Човек трябва да вникне дълбоко в него,за да разбере смисъла му,да го усети..и това,което аз разбирам е,че да обичаш означава,да си готов да наблюдаваш любимия човек да споделя щастието си с някой друг..въпреки че този някой- не си ти!Изсиква много сили и кураж..аз не бих могла да направя подобно нещо.

  33. стелла

    почти нищо не разбрах от тоя разказ предпочитам „дневниците на вампира“ – филма

  34. Христо

    Преди време го учих в училище, тогава го четох, но сега при препрочитане години по-късно звучи много различно. Такива неща сякаш не са за осмокласници, но съвета ми към тях е да не го отричат просто защото не го разбират в момента, има време.
    Благодаря на девойката постарала се да го набере в електронен вариант.

  35. tefito

    За осми клас съм и много ми хареса произведението.Явно сте прекалено повърхностни,за да го разберете,но както и да е…Между другото,как може да сравнявате Николай Хайтов със Здрач?!?

  36. Антонио

    Не е важно на колко си години , а колко си преживял . Аз лично смятам (въпреки че съм едва на 14 год.)
    че разбирам болката от пропиления живот , омразата (към Руфат) заради отнетото, любовта на главния герой към Силвина , караща го да помага на най-големият си враг …

  37. FinaSte

    Този разказ го мразех ужасно, когато го учехме в училище..
    А той е прекрасен, тъжен и истински, с капка хумор, който те кара да се полу-усмихнеш.. И все пак, не знам в кой клас се учи, не знам кого да обвиня – себе си или учителките си по литература, но наистина го мразех.. беше отврат за анализиране.

  38. Anton Kostadinov

    Не знам колко е коректно да слагам линк към друга страница, но мисля, че този http://chitanka.info/text/5416 разказ на Елин Пелин – засяга темата за отмъщението и примирението, което е засегнато в и не е лошо да се прочете.

  39. Катрин

    От два дена се каня да прочета разказа и днес е реших. Прочетох коментари (не всички), все на негативни попаднах и малко се почудих дали ще ми хареса. Вярно учим го на 14 годишна възраст, неловък смях пробужда у нас частта с кръвта от носа или изказите на дядото, но мен ме докосна този разказ. Показва една страна на живота, доста истински разказ (вярно че е написан по истински случай, но Николай Хайтов е го предал доста силно). Поражда силни емоции, сякаш усещаш болката на клетия мъж, а накрая и горчивата ирония. Да, учим го твърде рано, но едва ли някого ще забравя този разказ, прекрасен е.

    • Мария

      Бих искала да те похваля, че пишеш почти грамотно! Според мен децата, които ще оценят разказа, ще го направят и на 14, и на повече. А разказът е уникален!

  40. Teodora

    На 14 години съм, разказът ни е в списъка с произведения, които ще учим в 8ми клас. Чета много и обикновено вниквам в думите. Разказът може и да е прекрасен и много поучителен, но аз, като 14 годишна, не мога да разбера посланията на автора. Изобщо. Имам се за грамотен човек, надявам се, че не съм го разбрала, не заради акъла ми, а заради годините и малкото ми опит.

  41. Габриела

    Миналата година бях осми клас и трябваше да чета този разказ задължително и при първия ми прочит разказът не ми хареса. Но през учебната година случих на добра учителка по литература, която ми помогна да го разбера. Разказът е хубав, но все пак не смятам че трябва да се учи толкова рано, както се казва в предните коментари, тъй като в повечето случаи единственият начин да го разбереш е с добра учителка по литература, но ако разказът се прочете по-късно почти всеки ще може да го разбира и сам.

  42. Моника

    Прочетох разказа, който най-напред беше впечатлил сина ми. Каза, че ще ме докосне по неповторим начин. Синът ми сега е студент 2-ри курс… И аз така, а днес, а – утре, чак сега го прочетох. Боже! Заслужава ли си?! Заслужава си този разказ да остави знак в живота ти. Отчаяната любов, голямата притаена надежда – срещу отказа от добрата, топла обич на тези, които също се надяват и които са носители на родовата ти памет. Е, не, не бих се отказала от живота така, не си заслужава!

    • zelenkroki

      А дали си заслужава да мерим чувствата си?
      Кога е по-добре: да имаме силни истински чувства към родните си деца и внуци — или да опазим любовта, макар и тъжна, самотна, отчаяно безнадеждна, но по-силна и истинска?
      Колко ли хора от онези, които ни заобикалят, познаваме, обичаме, приятели сме, колко от тях са направили подобен избор и живеят години след него по единия или по другия начин?
      Със сигурност ги има: дори да са с отлично семейство, добри родители, предани съпрузи и т.н.
      Кога човек се отказва от живота: когато ежедневно прави компромис с чувствата си, или когато е нарамил снопа на гърба си и всеки ден гради настоящето на врага си?
      Заслужава си тази история да остави знак в живота ни. Пречистваща и митично-приказна сила има в нея.

  43. RadAlert

    Здравейте, аз съм 8-ми клас, утре ще вземем разказа “Дервишово семе“ и днес реших да го прочета.Разказа е прекрасен!Много ми хареса!По принцип, не си падам много по четенето, но този разказ е най-добрия, който съм чел!Наистина, много силно ме докосна и ми остана една тръпчинка в сърцето.Някои деца на тази възраст, като моята, не могат да оценят поне труда на този велик писател, а дори да разберат смисъла на разказа.Може би, защото още не мислят колко свещено нещо е любовта и не са я изпитали, но има време и както казахте по-нагоре,след време, когато пак прочетат разказа, ще проумеят… Автора в творбата не показва колко е перверзен, а просто по това време живота на хората е бил такъв и това за жалост и в действителността се е случвала безброй пъти.Поздрави на всички :)

  44. RadAlert

    А ако някой не вярва, че на времето е бил такъв живота, да пита родителите си, или бабите и дядовците си :)

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s