… при спомена за някоя травма изведнъж усещаш физическа болка и страх, че това може да се повтори. И тогава все се озърташ и се пазиш от евентуално повторение. …
Струва ти се, че умират всички, но не и ти. Струва ти се, че могат да водят на разстрел нечия майка, но не и твоята. А когато пред очите ти водят твоята майка, не вярваш на очите си. На някого се е случило да преживее катастрофа, но на мене не, на мене няма да се случи…
И когато то ти се е случило, виждаш счупения си крак, той ти изглежда като клон, който са секли с брадва, но не са го досекли и той е увиснал на зелената корица… Не-не, това не е моят крак, на мене нищо ми няма…
А след година, когато започваш “да се изправяш на краката си”, ти вече си друг човек… редом с тебе живее още нещо. Ти вървиш, а това “нещо” ти избира по-хубав път, за да не се препънеш и да не те боли… И ти ставаш смешна и жалка… Но вече ти е все едно, пазиш се от повторение. Защото знаеш: това се е случило с тебе. И може пак да ти се случи.Людмила Гурченко, “Моето възрастно детство”.
Струва ти се, че не е възможно да сгрешиш толкова сериозно. Струва ти се, че с другите се случва, но с тебе – не. Струва ти се, че разумът ти те води по правилния път. Струва ти се, че можеш да се защитиш. Струва ти се, че има решение. Има ли?
