Наивници
Историята с едно изчезнало портмоне изненадващо се нареди високо в класациите от блоговете и свежо.
Нямам време да обобщавам защо четем по този начин, защо коментираме и от какво се вълнуваме – не сме особено предсказуеми ние, българите.
Тук някъде, в началото на моя пост, който ще отнеме прочит на повече от 1500 думи, си позволявам да цитирам “вица на деня” от друг блог:
обажда се Аврам на Моше:
- Моше, тази нова година ще караме у вас.
- Ааааа, не Аврам, миналата година като идвахте изчезнаха 100 долара.
- Не сме ги откраднали бе Моше, това не е вярно.
- Така е. Ние после ги намерихме, но неприятното чувство остана.
Защо темата за чужденците-имигранти у нас и мизерните им условия на концлагер, където ги настаняват, темата за онкоболните деца, темата за благотворителността или някоя друга също щекотлива тема не са разпалили така страстите в обществото, както един обичаен епизод – изчезване на малко пари и на лични документи от работното място?
Аналогията с моя случай е частична, но въпросът, който остана неизяснен, ме подтикна да опитам да го опиша:
Случката ми е от преди 1993г. Може би няколко години преди това станах “жертва” на джебчийска кражба на улицата. Сакът с работните дрехи, където през плата се е очертавало и портмонето с парите и личните ми документи, беше срязан докато се движех по улиците на град в Южна България, след нощна смяна, на път от единия автобус за другия, да се доприбера вкъщи, на село.
Няколко банкноти по 50 или 500 лева (колко къса е паметта след няколко инфлации!!!), току-що ги бяха пуснали в обръщение – за първи път ни платиха заплатите с такива едри пари. Знам, че може да се открие през коя година се е случило, но има ли за някого значение?
Дребните ми левчета за автобуса до село си бяха в джоба ми, така че – поне се прибрах от средата на пътя. Разбрах много бързо за изчезването на портмонето – върнах се в районното или окръжното МВР – каквото и да беше, изчаках си реда да ме приемат и показах срязаната чанта на дежурния, който ме прие.
Скапана от безсъние и закъснението да се прибера, все пак си отидох на село. Не бяха всичките ми пари от заплатата, ножът не е бил наострен, направо – дървен – изглежда от днешната ми позиция.
Лошото в случая беше най-вече умората, физическото безсилие да се замъкна от единия край на града, до другия (дори и да не е било най-дългият възможен път, едва си влачех краката, а главата ми отказваше да се събуди). И сега имам неясни спомени за обхождане по едни и други улици в този град – в сънищата ми дезориентирането е един от кошмарите ми).
Другата гадост на ситуацията – откраднати лични документи, е в продължението.
Градът, който не назовавам, не е нито родно място, нито местоживеене. За да ми издадат отново лични документи, процедурата беше доста тромава и отне още време. Трябваше да подам молба за издаване на нов паспорт в града по месторождение, където също не живеех, т.е. – пътуване и до там, да се редя на опашка в една от тогавашните банки (само няколко години по-късно, те започнаха и да фалират), за да си платя таксите за издаване на нови документи. Ако не работех на смени, още не знам как точно щях да съвместя пътешествията до работата в любимата ми ТЕЦ-2, с висенето по опашки, чакането и разправиите за изгубен паспорт.
Е, имах си нов паспорт. След известно време – от зимния сезон, през който се случи кражбата, беше минало поне половин година, не знам какъв е бил тогава официалният срок – пък и никога не съм изпитвала интерес да знам подробностите около такива процедури – получих призовка да се явя в поделението на МВР в другия град. Явих се – отново не е ясно как бих си организирала пътуването, дали пък не се полагат отсъствия от работа, така и не се заинтересувах. С онези невъзможни мои преходи да се отсъства от работа за два часа си означава цял неприсъствен ден. В сънищата си още се разправям и за възникнали случки да отсъствам, да закъснявам и да изпускам автобуса за ТЕЦ-2, това е друг част от кошмарните ми сегашни цветни, повтарящи се сънища.
Човекът от МВР, който ме прие, просто си тракаше на машината един текст, който накрая подписах, че издирването на крадеца приключва. Неизвестният извършител е бил търсен половин година – поне така се оказва по документи!!!
Някаква компенсация за изгубените пари? За времето, което ми отне издаването на нов паспорт???
А защо отидох веднага след нощната смяна без дори да се прибера до вкъщи ли?
В представите ми за възможностите на МВР се включваха едни такива розови очаквания: Бях сигурна, че банкнотите, с които ни платиха заплатите, излизат току-що от печатницата за пари… можеха да се “хванат” – сигурна бях, че е откриваем платец с такива пари – те си бяха един вид “белязани”, хората нямаха по онова време пари и в град като въпросния, с малко усилия би могло да се открие кой ме е обрал…
Погледнете заглавието на поста ми…
Нещата не спират дотук. Само една-две години по-късно, вече наистина съм сигурна за годината, дори и за месеца – през юни 1993, в друг южен град, но не областен, съвсем детински си оставих портомонето, от което извадих парички, за да си купя билет за автобуса, на пейката до мене. Разговарях с приятелката си, накрая скочих и се качих в автобуса – отново с билет за пътуване, но както се оказа само на някакви 200-250 км от въпросната пейка – без пари и отново без лични документи!!! Ето вече нещо, за което няма виновни – освен мене самата!
И тъй като процедурата ми беше отчасти скорошна – отново се засилих да си вадя нов паспорт. Причината за преиздаването – изгубен, а не откраднат, скъсява времето и подаването на документи завърши за един ден. Е, отново пътувах за родния си град, отново се редих на опашка, този път в банката се платиха две такси – едната за глоба за изгубването (не знаех при първия инцидент, че има отделна сметка, по която те глобяват, а отделна – да си внесеш парите за издаването на самия паспорт). Таксата за обслужване пък съпътстваше всяка от бележките, които получих заради другите два такси, изобщо – 4 хартийки наведнъж… Кога се получава новия паспорт, като срок – също вече ми се губи. Но отново изисква пътуване, чакане, протакане… късметски преживелици са това!
Та, между времето на кражбата и загубването на втория паспорт, трябваше да си възстановя и шофоьорската книжка. Добре, че и шофьор не съм всеки ден, та за там не бързах да задвижа формалностите. То и мястото, където се ходеше за преиздаване на шофьорска книжка, не беше съвсем в града в родния ми град, а в един доста краен квартал. Но и до там ходих два пъти. Първия път само се осведомих за процедурата. Казаха ми да си извадя медицинско, заверки и така нататък, и после да пристигна, за да подам молбата…
След няколко седмици цъфнах отново пред гишето на КАТ. Отново ми дадоха някакви бланки за такси, редене на още една опашка, таксата не беше голяма… Докато се върна отново пред гишето, където надлежно подготвената ми молба, снимки и медицинско трябваше да бъдат приети.
Виж, забравила съм вече, трябваше ли да се явявам още веднъж. Спомените ми са, че висях на опашката, дойде ми редът, подадох бележката или бележките, това ми се губи, човекът на гишето ги взе, обърна се, отиде да рови в някакви картони и накрая се върна … със старата ми шофьорска книжка, която джебчиите в другия областен град бяха откраднали заедно с паспорта и портмонето…
Съвестни хора са предали документите ми, които вероятно крадците са изхвърлили като непотребни нейде си…
Късметът на шофоьорската ми книжка обаче беше кратък – само година-две. До юни 1993, когато отново с паспорта ми отлетя в небитието.
От 1993 до 2002 не си потърсих шофьорската книжка. За възстановяване на изгубен толкова време документ, почти важи онази поговорка – “Търпение е да посадиш картофи и да чакаш земетресение да ти ги извади”.
Да не ни чува дяволът и за земетресенията…
Митарствата ми обаче се пренесоха от родния град в трети областен град, защото навлязоха електронните обработки и регистри за шофьорските книжки. То, ако не беше се променило воденето на регистрите за водачите на МПС, никога нямаше да намеря вариант да се върна да си преиздавам книжката по стария начин. Така и не се разбра, дали пък не бяха я върнали отново в КАТ?
Продължението на историята на Майк Рам в посока преиздаване на личните документи, глоба и т.н. – за мене ще са по-съществен завършек, а не извиненията и срещите му с управата на бара, където се е опитала да почне работа дъщеря му. “Вървим напред” – пише той, но колко напред са продължили, има ли вече лична карта дъщеря му? – Моята щерка с вълнение чака момента, когато ще стане притежател на лична карта. Навършените 14 години точно сега не са причина да ти издадат документите – чакаме за новите документи и … вероятно в най-скоро време трябва да посетим отново представителството на МВР, двамата родители плюс детето. А това също е тема за дълъг разказ. Двамата родители…
А припознаването от Светла Енчева (в коментарите при блога на Майк Рам) по снимките на друго замесено в историята име, ме връща към друг въпрос:
Кой е Майк Рам?
Снимката му в блога ми напомня за мой съученик. Казва ли ти някой що за име е Майк Рам?
Все някога и това ще се изясни.
Здраве!
И една чаша студена вода, която не е достатъчна, за да си утоля жаждата от безсъницата, препатените невинни премеждения и извървените пътища заради крадците … и собствената ми немарливост.
Да, само докато опише и спести подробностите, които се оказват решаващи за взетото решение, Майк Рам, наля вода в мелницата на спомените ми. И резултатът не е никак радващ…
Че кой се радва като му откраднат нещо? Винаги има едно потискащо много неприятно чувство, което отшумява сравнително бавно.
Тези спомени май ще накарат и мен да си спомня.
Има какво – и преди, и след промяната…
Извинявай, но не можах да разбера посоката на мислите ти. Един конкретен въпрос видях – дали сме преиздали откраднатите документи на дъщеря ми – преиздадохме ги, но не разбрах за какво трябва да ме глобяват.
Сигурно съм наивник, че очаквах някакво отговорно поведение – не споря, но като цяло, мислите ти ми изглеждат твърде хаотични и не разбрах каква е моята вина за онкоболните деца. Ако ми зададеш някакъв по-конкретен въпрос – мога да ти отговоря.
Извинения и от мене, уважаеми Майк Рам.
Благодаря за отговора на въпроса по формалностите, явно процедурата в столицата е доста съкратена.
И не сме съученици, разбрах как се казвате всъщност.
А хаотичното съдържание в блога ми не е причинено от щекотливостта на Вашата история – не ми достига време за по-стегнати писаници.
Не търся вина, нямам въпроси лично към Вас, споко.
Желая Ви позитивни и все така интересни блог-публикации, ще внимавам известно време да не се вкючвам с коментари, обещавам.
Майк, не мисля, че са хаотични мислите й, защото неотдавна ми се случи и аз да пиша по подобен повод. Случката с дъщеря ти е важна и не бива да бъде омаловажавана. Представил си я добре и тя заслужено е получила отклик в “Свежо”. Въпросът е обаче в това, че “гражданското общество” е много по-лесно откликва на ей такива случки или на перипетиите на Еленко в митницата (и тях не ги омаловажавам), отколкото на случаи на драстично погазване на основни човешки права. Едно откраднато портмоне вдига повече шум от необяснимата смърт на седемдесет и няколко деца в домове за деца с увреждания, например. Или от това, че хиляди чужденци в България са поставени извън закона. И така нататък…
Светла, оказа се, че си оптимист за числото. То, не че се променя гадостта. И не че не може да се окаже различно според времето, за което се изнасят данни.
Светла, не искам да влизам в спор, но мисля, че ситуацията е точно обратната на това, което казваш. Моето наблюдение е, че повечето хора се вълнуват (а блогърите не спират да пишат) за проблемите на обществото и демокрацията, но на много малко хора им пука за “дребните” проблеми на отделния човек, като това да ти откраднат портмонето. Какво тук значи някакво си портмоне, когато човешките права са погазени!
Затова нас ни ограбват всеки ден, но ние не обръщаме голямо внимание на това, защото имаме къде-къде по-важни проблеми, с които да се борим…
Проблемите на всеки човек са важни. Когато решим тях, проблемите на човечеството ще се решат от само себе си. Така мисля аз.
zelenkroki, доколкото разбирам, Светла изрази и твоята позиция, т.е. моята история беше използвана за пример как един дребен личен проблем затъмни “големите” проблеми. Извинявам се за това, че помислих, че имаш нещо лично против мен – в първия момент не разбрах идеята зад поста.
Но мисля, че и двете сте си съставили погрешно мнение за положението в интернет. Може би трябва да четете повече блогове и новини и ще видите, че глобалните проблеми не са останали засенчени от моя случай. Моята лична история си остана капка в морето от информация, а проблемите с човешките права се дъвчат всеки ден в блогосферата. Проблемът е, че нищо не се прави. За съжаление, сме силни само на приказки…
В публикацията за Бусманци Светла Енчева пише за 30-тина участници в протест, който не би трябвало да е толкова миниатюрен. Ако държим на себе си като човеци, ако наистина искаме да сме модерни европейци, че и достойни българи… това чудо в Бусманци (а дали само спрямо чужденците сме толкова безчувствени???) изобщо не би трябвало да съществува.
Дали ситуацията е обратна на твърденията на Светла Енчева и неподредено описаните мои заключения?
Боя се, че едва ли можем да се примирим с отвлечено замазване на истината, която е “някъде там”, по средата.
Много рядко се обединяваме за градивни и справедливи каузи. Дори за българските медици в Либия го направихме с години закъснение.
Вижте кой води и в тазседмичните класации на българските блогове с wordpress.com?
Хубаво бях решила да не поглеждам натам…
Но забраната, която си наложих за около месец и нещо, отпадна.
И за мое съжаление, но не и изненада – някакви секс истории с Биг Брадър, невъзможните новини на един блог за абсурдни фантазии, заедно с едно мое съобщение, точно само като информационна препредаваща точка, се оказват в десятката повече от 5 дни.
Да, обществото ни наистина има право да се вълнува от всекидневните истории. Да, конкретно Вашата лична и поучителна история си струваше да се прочете.
Нищо лошо.
Лошото е, че за гражданската ни активност все още е далеч по-важно сапуненото сериалче и мачът “Левски-ЦСКА” довечера.
А хората без лекарства, за които всяка глътка въздух е преброена, хората зад решетките, нелегалните личности… те ще почакат.
Нещо по-страшно – много лесно всеки един от нас, обикновените хорица, би могъл да се окаже при отписаните и нелегалните – грешни сме си по рождение, колко му е да ни бележи и някоя нелепа случайност?
Вярно, не е съпоставимо, не е правилно да сравнявам брой посещения в блог с брой присъстващи люде някъде.
Ама е ясно, че солта в манджите ни на трапезата е повечко.
Още веднъж – нищо лично. И извинения, ако горчивото в комбинация със соленото не са съвсем поносими.
Кроки, протестът пред Бусманци почти не беше разгласен. Организаторите са се опасявали от расистки и ксенофобски прояви, така че са уведомили само медии и неколцина приближени. Нямаше как да има много хора… Присъствието на някои, които не бяха нито от организаторите, нито от посветените, си беше успех. Имаше една малка групичка, която беше дошла, защото ми е чела блога.