Раздяла

ЧУДНОТО ЦВЕТЕ

Намери градинарят рядко цвете
и във градината го посади.
Да го запази пък от ветровете
отвред го с храсти нежни огради.

На завет гледано с любов грижлива,
то даде пъпка и се разцъфтя.
И сладък аромат взе да разлива
сред околните храсти и цветя.

О, как ще се зарадва господарят,
когато утре го открие сам —
помисли развълнуван градинарят
и гледаше цвета с възторг голям.

На следващата заран с пълна лейка
запъти се към свойто цвете той.
Ала сред нежно сведените вейки
не го видя. Изчезнало бе то!

Във ужас градинарят се развика:
— Ах, кой откъсна мойто цвете там?
Ала на туй смущение велико
отвръщаха слугите: “Аз не знам”.

Сърцето му за малко да се пръсне!
Най-сетне рече му един от тях:
— Таз утрин господарят го откъсна
и в къщи го занесе. Аз видях!

Успокоен, въздъхна градинарят
и рече: “Тоя цвят не беше мой!
Да го откъсне може господарят.
Тук всичко негово е! Прав е той!”…

О, братя, и в градината на Бога
кога изчезне някой цвят от нас,
да не роптаем, в бунт и във тревога!
Над Своите цветя Бог има власт!

Използвана е страничката за поезията на архимандрит Серафим (Алексиев).
В понеделник изпратиха по-малката сестра на майка ми при Него.
Механично, както винаги в такъв момент, и аз казах: “Бог да я прости.”
Но още докато се бореше между земния и небесния свят, тя не плати ли достатъчно с мъките си?
Какво сгреши толкова в този свой житейски път, че получи непосилното страдание напоследък? Богохулство ли е, че задавам въпроси?
Тя е малкото дете, което майка ми, като по-голяма с цели 8 години, е трябвало да “гледа”. И първите греховни мисли на моята майка са я застигнали още докато заръките на възрастните, които бързали за кърската работа, са били: “Да не ядеш и ти като храниш с бисквитка сестра си, това е блажно, сега са пости, Бог ще види и ще те накаже!”
“Хей, Господи, защо ми пращаш тези греховни желания да отхапя и аз от бисквитката, нали Ти си Господар на всичко??? Виновна ли съм, че и на мене ми се яде бисквитка???”
Доста години след този случай, майка ми ни го разказваше и продължаваше да се пита, вече с носталгия, но със същата неяснота – защо ни дава толкова много грях в мислите, че и в постъпките нашият Създател?
А сега, открила силната несправедливост да я пререждат и за възрастта, която ни е отредена, тя отново не знае отговора – Защо?
Дали е чула тези вълшебни стихове тази вечер?
Ще повярва ли, че това е по-великата справедливост на Най-мъдрия?
Ще се утеши ли?
Дали с мъките, на които подложи леля ми, Бог вече е опростил проживяното от нея? – Тя нямаше време за грехове, от дете се е трудила и помагала на другите, никой не повярва, че в ковчега е онази усмихната и ведра личност, която винаги е намирала утеха и надежда за всекидневните ни кахъри и тревоги. Която не се предаваше пред безизходицата, но и не обиди, не нарани някого с дума.
Бог сигурно вече е простил, ако за нещо е имало да се прощава.
Имаме ли право ние, по-долните, да Го молим за прошка?!
Той ни я взе, защото нейните изпитания на този свят са били вече достатъчно.
Боли.
Тъжно и пусто е.
Тя би могла да е още сред нас. Искаше ни се. Предстоеше да види внука си Християн първокласник, другият внук, дето носи буквичка от нейното име – Явор, е още по-малък.
Утеха ли е, че ще им разказваме за нея?
Какво остава завинаги с нас?
Тя не се предаде. Даде всичките си сили. Вярваше, че го прави заради децата си и близките си. Вярваше в честността и обичта между хората.
Обичаше ни. Помагаше ни. Не пропускаше личните ни празници. Винаги намираше най-подходящия подарък.
Когато ми подари първото червило и лак за нокти, бях на 5 години. Никога няма да забравя как драматично първо на нея казах за моето дете. Колко пъти ми е слугувала, колко недовършени срещи и разговори имахме. Колко малко разбра, че я мисля и обичам, не заради подаръците и роднинството.
Стоях до братовчедите си и продължавах да вярвам, че не е възможно тя да си отиде. Това е само ритуал.
Не можеш да изпращаш някого някъде, защото така се случва непрекъснато с живите и мъртвите.
Защото където и да е леля ми сега, никой не може да ми я отнеме от същността ми.
В такъв случай, да бъде, както ни е писано.
Амин.